четвъртък, 21 август 2008 г.

Балерина


На сцената - живот съм балерина
с усмивка и очи искрящи...
Но щом всички зрители заминат,
се свивам в ъгъла – незряща.

Да, сляпа съм, от много време.
Не виждам никого и нищо...
Но туй не е за мене... Бреме,
душата вижда ми отлично.

И там на сцената аз зная,
че всички вперени са в мене.
И те ме виждат – как сияя,
как тялото ми танца пее...

Лицата им усещам по парфюма.
В тишината чувам тяхнта усмивка.
А щом се поклоня... Отгоре...
Те стават на крака... И викат.

За какво са ми очи да виждам,
щом и тъй във щастие живея?
Човек когато иска - има всичко!
А аз за друго... Не копнея..



Нежно...


Усмивката нежна на утрото
приветства с лъчисти очи...
Попива в мен блясък... до дъното
и на ухото ми с нежност шепти.

В милувки кашмирени губя се...
Дореде се намеря в безкрайната шир.
И нежно докосвам със устните,
на зората лицето... В безспир...

А пухкави облаци галят ме...
И ме разтапят от нежност и свян.
В мекотата си чиста потапят ме,
Понасят ме в приказен блян...

Ах как нежно събуждам се с чайките.
На криле им в безкрая се рея...
И тъй извисена... Омайвам се...
Усмихната, нежна... и грея...


Част от теб...


Дъжд от мляко и сатен
над сърцето ми вали смутено.
Пак те няма теб до мен...
И тялото ми тръппне... От студено.

Поне кажи, дали си жив?
Дали роден си зарад мене?
Или ме чакаш мълчалив...
В друг свят и в друго време.

А аз усещам те във мен.
Част от тебе там живее.
И ме пази нощ и ден...
Сърцето ми да не изтлее.

Така ми липсваш, и боли...
За миг спокойна не оставам.
Всичко в мен за теб тъжи,
но силна съм(не се предавам).


По спомен те описах...

Приюти те чуждият град
в обятията си студени...
Сърцето ти го мъчи глад,
а мислите ти - замъглени.
.....................................................................
Цигара палиш в мрака пак
и сал димът компания ти прави.
А в душата ти – и там е мрак...
И очите ти – бездънни ями.

Сам на себе си сега мълчиш
и избягваш погледа си някак...
Неподвижно се опитваш да стоиш,
но в гърдите ти напира крясък.

Колко много си стаил...
От отминалите дни и грешки.
И сам на себе си не си простил.
Вина тежи на мъжките ти плещи.

Тишината те убива и гори.
Навън излизаш, за да дишаш,
но и този въздух те боли...
Във кожата си мъчно се побираш.
.....................................................................
Приюти те чуждият град
В обятията си студени...
Сам си ти на този свят,
а дните ти... Са преброени.


понеделник, 26 май 2008 г.

Дуети с Нели



Недостатъчност\Искам всичко...\

Денем, очите си когато притворя,
виждам красиви нощни звезди.
А когато нощта, деня пребори...
Мечтая за слънчеви, топли лъчи.

Щом стъпя в тревата, небето ме вика…
И желая по него да пиша с ръка…
Но, протегна ли нея, земята обиквам…
Пресягам се, искам… два вида тъга…


Когато обичам, самотата ме тегли.
Да поседна до нея ме сякаш зове,
а когато сама съм, за хора копнея...
За докосващи ме с нежност ръце.


Усмихвам се тихо и глъч провокира…
Жажда у мен да се смея със глас…
А сторя ли него, си търся усмивката…
Подреденост ме тегли, поглъща ме хаос…


Започна ли аз да си пея фалшиво,
за тишината бленувам, света да мълчи.
А когато ми е тихо и мълчаливо...
Музика искам... до дупка да гърми.

Стените си срутвам, навън да погледна…
И в миг полудявам, извръщам очи…
Вратите си търся, затръшвам и секвам…
Липсва ми, сещам се, предната шир…




За красиви лалета, рими си пиша,
обазуващи цветни... замечтани поля,
но аромата цветен ми пречи да дишам.
Натъжавам се, ставам и... късам листа.

Дръвче посадя ли, за него проплаквам…
Че буря природна ще го повали…
А щом то изсъхне, хващам лопатата…
Въздух е нужен от чисти души…


Когато съм облечена, се сякаш задушавам.
Събличам се бързо и ето...вече летя...
Но студ ме обзема и пак се приземявам.
Навличам се с дрехи, да си сгрея плътта.

Каквото направя, отметвам и спирам…
Искам и друго, обратната тяга…
Закача ме мощно, притегля ме силно…
В живота си всичко и всякак желая…





Златна рибка/Живот.../

На коленете чака тежката ми младост…
Да я залюлея и прегърна…
Нежността е огорчена от провали…
Не дава път, та щастие да зърна…


Като сак тежи ми и огъва кръста
на отминаващите детски дни...
Напира, бърза... много е чевръста...
Не чува писъка ми жален... Спри!

А, щом извърна се… пътечка няма…
Само диря и не ме пропуска…
По нея с крачки да се оправдая…
Или хвана, свърша… Ставам злъчна…


Текат секундите безспирно, тичат
и времето отнема детството ми свидно.
Любимите играчки, на чужди ми приличат,
от прашните кашони гледат ме обидно!

После и любови… Първа, втора, трета…
Кой ме е запомнил, с кого не съм била…
И още чака тихо, гледаме безропотно…
И казва, ще си тръгне от мойте колена…


Докато посрещах я, тя вече си отива...
Несетила, неспомнила своя трепет пръв.
Захаросана поняога, друг път бодлива…
Хванала се бях на майсторската и стръв.


Тъй, както рибка златна, забързана е в други…
Желания, изсквания, също аз така…
Оплетох се във младости, но мои не, а чужди…
И времето си тръгва... изтлява пепелта…


А на мясото и се загнездва старост,
със болежки, сълзи и самота.
И остава сал една, едничка радост:
децата на моите деца...




Феерия от струни

Като мелодия от флейта
се лееш тихо над света...
От прозореца те гледам
и не мога да заспя...

Ти, Вечерница в сумрака…
Мигаш с парещи очи…
И във музиката чакам…
Капка с устни да сближиш…


Сълза в очите ми извика.
На тебе искаш да наподоби.
И ето... тръгна... бликва...
Не е сълза, а вече са... сълзи.

Потрепвам от водата жива…
Попивам в нея сетива…
И като ноти, малки птички…
В мене литват на ята…



Тази музика така е близка
на сърце ми – тънка струна.
Когато я докоснеш иска
лирично тебе да целуна.

Удавяш ли ме или не…
Във стихиите си луди…
Все по-ефирните криле…
Пърхат в мен – на пеперуди…


Обагрен в нежни краски
блестиш в света ми – светиш.
Усмивките ти... нежни ласки...
Дихание на обич ще усетиш...

Ти нямаш плът, но имаш глас…
Взорът ти е оперетен…
Ритъм и бумтежна страст…
Превръщаш ме в трептяща песен…





Стряхата на моето детство


Добра лоза с листата си прегръща…
Прозореца на къщичка една…
Усмихва се дъга в пролуките…
И влиза бързо с танц на чудеса…


Едно небе е покрив за цветята...
Родна стряха с купища звезди,
а тревите свежи в тучната ливада,
са постеля за отмора - дом са за мечти.


........................................................................................

По парапета светят млечни лапички…
Стъпчиците водят пак навън…
Където Слънчо чака. С него ласката…
На майчината и любяща гръд…


И тиха свежест призори,
от капчиците по листенца нежни
...С отразени галещи лъчи...
На чувства, спомени, копнежи.


И много смях. Невинен и звънлив…
Камбаната на детството запява…
Щом целунат твоите очи…
Първите усмивки… най- те сгряват…


...........................................................................................

Минават дните детски и безбрежни.
След тях остават спомените свидни.
И потопени в онази безметежност...
...Детството не пуснахме да си отиде







Там, където(Море)



Изгревът най-хубав е в Морето,
там на вътре в морските вълни.
Там, на онова место, където...
Слънцето най-истински блести.

А чайките се къпят в блясък.
Приветстват първите лъчи...
Прегърнала водата своя пясък,
тихичко нашепва и шуми...

Вятърът танцува по вълните.
От далеч им носи новини...
Тайнично надниква в дълбините
с двете си невидими очи...

И Залезът най-хубав е в Морето.
Избродиран сякаш от кашмир...
Докоснал мястото... Където...
Се срещат морска и небесна шир.

Слънцето кога съвсем се скрие,
Луната тихомълком се яви...
Със мекият си блясък да открие,
събуждащите се сега Звезди.

Утихнали заслушват се вълните
във таз изящна тишина...
Пред тях и нощите и дните,
разкриват свойта красота.

А вятърът все тъй повява,
с тиха песен да ги поздрави.
Луната тайничко се изчервява,
от първи Слънчеви лъчи...



Поетът ме покани на дует!




Скрит във своя свят от рими,
в сянката на тайнствена омая...
Една душа красива... И ранима,
ме подтиква... Да мечтая...

Той е толкова спокоен...
Седнал гордо – достолепен!
Вперил поглед... Във пороя...
Раждащ стих... Великолепен.

Аз съм мъничка, нищожна.
Като прашинка съм пред него.
И стоя така... Тревожна...
В листа му поглеждам... Бегло.

Той ми се усмихва топло.
И със поглед ме привиква.
Подава ми в ръце перото...
А аз възторжено възкликвам!

Нима съм правилно разбрала?
На дует покани ме... Поета...
И все тъй... Някак онемяла...
Плахо пиша... Два, три реда.

Той прочете ги и се изправи...
Поклони се и целуна ми ръката.
Каза ми... Че хората са прави...
... Поезията идва от душата...





Утро ще настъпи...Скоро...



Крайбрежна улица и топъл вятър.
Една Луна над мене бди...
Далеч от хорския фалшив театър,
Морето скришно ми шепти.

От някъде на люляк замириса.
Вятърът... в косите ми играе.
Птица... там сега отлита...
... а звездите... Тъй сияят.

И всичко туй е тъй красиво...
Спокойно, някак съкровено.
На нощен фон, Море пенливо,
милва пясъка сплотено...

Часът е късен, а не искам,
да свърши този миг утеха.
С ръка сърцето си притискам
и го стоплям тъй... Полека.

Слънчев лъч прокрадва се в сумрака.
Луната с вятъра си взима сбогом.
... Там... Птица някаква проплака...
... Утро ще настъпи... Скоро...


Понечих... И тръгнах!



По земята мечтите си разсипах
и пътечка оформих си от тях...
По нея плахо тъгнах и опитах,
от радости, сълзи, надежда, смях.

Със времето увереност натрупах,
все по-бързо крачих за напред.
Всичките успехи и провали струпах
И от тях изваях свой портрет.

А хората които путьом срещах -
в сърцето си ги някак съхраних...
И щом ми беше мъчно аз се сещах
за тях... И света ми ставаше щастлив!

Така минаваха години многобройни,
а моята пътечка сякаш няма край.
Редяха се в неспир поредните завои,
Ден и Нощ се сменяха безкрай...

Победи, върхове – познавах доста,
но сякаш най-високият от тях
е онзи, който най-ми коства...
Да тръгна по пътечката - посмях...



Сезонът е Есен!



Нощта беше светла... И тъмна...
Безцветен и шарен изглежда града.
Луната уханна... и някак безплътна...
Чух радостен плач на скърбяща жена.
.................................................................................
От студ и от вятър, топло ми беше.
Пулсира животът мъртвешки във мене,
а там някъде... някой крещеше...
Задавен, притихнл – ридае и стене...

Поспирам се бавно и ето застивам.
Заслушах се глухо във небесата...
А в умът си препускам: бясно и диво.
Чувствам, че съм си някак тъй непозната!

Посядам на пейка, сама със Съдбата.
Без думи говорим... И пием отмора.
Свидетел ни беше само Луната.
Нямаше птици, нямаше хора...

Дърветата с клони си тихо танцуват,
увяхва тревата от дъждовната песен.
Капят листата... И земята целуват...
На вън и във мене... Сезонът е Есен.



Завърнах се при теб, Море...




По пясъка на плажа се разливам
и връщам се обратно при Водата,
която нежно с ласки ме покрива
и с обич ми изпълва сетивата...

Понасям се на Вятъра с крилете,
а той ме гали нежно, сластно...
Слънцето в косите ми се вплете
и целуна ме с лъчи си страстно.

Тук се чувствам толкова обична
сред Пясъка, Морето и Вълните,
че от всичко друго се отричам
и се сливам вечно с дълбините...

А нощем щом пребъде мракът
и се разбуди Месечина бяла,
сияйните звезди я чакат...
...А най-подир и тя изгрява...

И грейва като лъч надежда,
усмивката си не приквива.
Към мен приятелски погледжа
...А моят поглед я изпива...

Вятърът все тъй повява...
На устните ми в миг се спира.
Почтително Луната поздравява
и после тихо... си отива...

Това ми стига да живея...
Отричам се от всичко свое!
За друго нищо не милея
...Щом туй сега е мое...




В морска пяна претопих се...


Вълните морски ме поглъщат
и в сянката им аз се скрих,
а те във пяна ме превръщат.
Във тъжен... плачещ стих...

Тъй нежно аз се претопявам
във капчиците водна шир,
а пламъкът във мен... изтлява
и сам изгасва най-подир.

С коси очите си закривам,
да не виждат вече те...
И всички чувсва ги убивам,
сама... със двете си ръце.

Едната гордост ми остана
и тя говореше във мен
... Но веч сега и тя е няма...
Мълчи и вехне ден след ден.

От мене сякаш нищо не остана.
Разтворих се във мъка – океан.
Сега съм цяла – морска пяна...
...Окъпана във слънчев плам.



вторник, 18 март 2008 г.

Животът ни... На книга!



Лукосозна кожена корица,
обточена със златен кант.
А на корицата – орлица...
И орел – въздушен танц!

Титулната станица е празна.
Няма име, автор – празен лист,
но щом докоснеш те полазва...
Тръпка, спомен – жив и чист.

И кога отгърнеш по-нататък,
история ще срещнеш за живот:
от цветя – хербариен остатък
и разделител - карта от белот.

Петно от вино също има
и дупка от цигара прогорена.
Портрет на някой сниман...
А коса – до него залепена...

И писано е нещо най-отдолу
„Историята свърши тука”.
А всичко друго – пусто, голо...
Без разкази, завет, поука...

Но то ти стига – туй що има,
да разбереш каква съдба е била:
на мъж и негова жена любима,
Съдбата нявга... Разделила...




Бъди мой гост!

Добре дошъл си гостенино скъп,
заповядай, влизай, настани се.
Седни до мен, не ми обръщай гръб!
Заповядай вино, отпусни се...

Е, кажи сега? За какво дойде?
Не вярвам просто да ме видиш...
Гледам – мокър си до колене.
Сега дойде, а бързаш да си идеш.

Недей така! Постой при мен.
От толкоз време съм самотна.
Отдавна чакам те – и нощ и ден!
Оставил си ме тъй сиротна...

Е, хайде казвай, где си бил?
На много ли врати потропа?
Или от всички си се крил?
Пий от виното, не е отрова.

Тъй ме гледаш и мълчиш сега,
сякаш съм с проказа заразена.
И си свил презрително уста...
Тръпка ме побива тъй студена.

Но глава не свеждам аз пред теб.
Не ще ти позволя да видиш,
че и аз изпитвам нявга скръб.
Говори – не ще да ме обидиш!

Нещеш? Тогава нека помълчим.
Чакай, тръгваш ли си вече?
Нека ти призная, гост си ми любим,
но ти тръгвай... времето изтече.

Скоро даже - заповядай пак!
Нека на раздяла тост да вдигнем.
И ти като мен останал си сирак.
Сбогом Страх! Сбогом... любими...


Ограбил си ме! /Но благодаря/

На нощите покоя си ми взел,
а денем връщал тишината.
Искрицата от погледа отнел –
ти мен обрекъл си на самотата.

От спомените тайно си ми крал
и тях със други си заменял...
Чужди ласки знам че си ми дал,
а мойте си винаги отнемал.

Целувките от где ли си ги взел,
че щедър бил си толкоз много,
Или чрез тях си ме заклел,
да те обичам чак до гроба?

И днес аз искам да благодаря,
за всичко, дето си посмял...
За отнетото целувам ти ръка,
щом всичко друго си ми дал.

вторник, 5 февруари 2008 г.

Дуети с Тони



Ледена пустиня

Пясъци пустиини ме обгръщат,
връщат ме в забравения свят...
Светлината в тъмнина обръщат
и неистово... ушите ми пищят.

До болка кожата раздират
от слънцето не е останала следа.
Мъртавци до мен се спират
тяло ми да положат в сухата трева.

Безмилостно ме блъскат ветровете,
да ме превърнат искат в прах.
Покриват с рани тялото, нозе...
но мен от тях не ме е никак страх.

Отдавна сърцето ми нищо не сеща,
нито болка, нито обич, ни студ.
Само една тиха песен ме отвежда
там, някъде, далеч оттук...


А там безлюдно е, тихо и мрачно
но самотата се научих да обичам аз...
Тялото ми е веке тъй прозрачно
от допира със леден студ и мраз.

И никъде не ме очаква пристан и заслон
Цветя не никнат в сухите ливади.
Последна молба гореща - последният пирон -
мъртвец, ковчег, море от листопади...


Дълго питах се дали живота
продължава след смъртта,
но моята душа... сиротна
не ще се прероди – умря!



А вчера бяхме други...

Отразени в огледалото са твоите очи
и жадно капки от душата ми изпиват,
обръщам се, а тишината пак мълчи,
и с мрака нежните черти се сливат...


А косите ти увиват се около мен
и някак тежко, силно ме пристягат.
Стоя във мрака на започващия ден...
Тъмните краски, най-много ми прилягат!

А бяха други времена, когато
по телата бавно слънцето пълзеше
и с лъчи от разтопено злато
път за устните по кожата градеше.


И тогава светла, като нимфа бях.
Запълваше света ми със наслада...
Имах обичта ти и във висини летях,
а сега съм земна, тъмна, безпощадна.

Но и теб Съдбата не пожали,
остана сам сред многото жени
и никоя с ръцете ми не те погали,
а „Сбогом” не прошепна им дори.


Днес със теб сме двамата самотни
Робуваме на спомен минал, съкровен.
Души останахме си ний сиротни...
Аз погубена, а ти – сломен!



Стихията Човек!

Листопад от слънчеви лъчи
посипва се, където вчера е валяло.
Споменът потънал в кал крещи,
а времето за нас е вече спряло.


Водопади от изсъхнали цветя
се разстилат по ливади тучни...
Облакът пред слънцето изгря
и дните ни направи сиви, скучни.

Лава огнена от чувства стари
души безбрежни в пепелища срива
и полепват въглени - поквари,
където миналото любовта изтрива.


Дъждовна буря с гръмотевици приижда
Трясък чу се и водата мигом рукна...
А под лековитите и ласки – там се вижда,
как живота се заражда – цвете пукна!

И в него бе стаена малката надежда,
че всичко пак при мен се връща,
че тъй съдбата милостива ми отрежда -
изстинало сърце отново обич да прегръща.


Скроен е човекът, като стихия природна -
разрушава, а после вдъхва живот...
Сърце му притежава сила самородна...
От любов умира и пак след това надява хомот.




Дуети с Гергана

В миналото нещо се счупи


Тънкостенни чаши на полицата стоят.
Напомнят за празник, нявга отминал,
но не могат да говорят и тихо мълчат,
като живеца в нас – отдавна погинал...

Напукани са стените им от тишината застинала,
забравени на полицата сред многото прах...
пръсти невидими в наздравица нявга отминала-
за сълзите фалшиви са спомен... и за фалшивия смях...



А вратите са срутени, от нас са разбити.
Домовете ни някак, вече са празни...
Като очите ни, плакали със сълзи неприкрити
и днес с теб сме си някак чужди, омразни.

И някак различно движат се устните-
думите мътни различно звучат...
ръцете докосват се, заскрежени по пръстите-
безсилни в леда в гърдите да разтопят...


А краката ми, сякаш с бетон са зазидани,
не чувствам по кожата вече пожар...
Високо строени са и крепко иззидани
на сърцето стените – образуват олтар!


Но този олтар не е за смирени молитви,
не е за думи, за молби и за взор...
той отдавна потънал е в неказани клетви,
на вятърни мисли е станал затвор...


В тишината заслушах се глухо
и сякаш дочух, че изскърца в полутон.
Почухак на сърцео си – оказа се кухо,
а в руините му нейде намерих подслон.





Среднощен минувач

На прозореца, изправен щом се стъмни,
поглеждаш нощем някъде далече,
очите ти ли нещо търсят...
... тъмнината по небето се оттече...


Нервно към запалката посягаш
и набързо палиш си цигара.
После шумно някак се протягаш...
...От устата ти излиза жарка пара...

И няма ги хората, няма и шум-
сам си прегръдка на лунния сърп,
прехвърляш си нещо бързо наум
намяташ палто... изчезваш навън...


По безлюдните улици умислен вървиш.
Сърдито поклащаш главата сега...
Личи си измъчваш се и не можеш да спиш.
На спомени стари ти е богата нощта...

И закъснели, мислите ти бягат
по пътищата нощни на града...
Занемели някъде пропадат,
потънали на сенките в часа...


А ти се мъчиш да забравиш.
На себе си опитваш да простиш,
но каквото и да правиш...
...в този огън пак гориш...

Не знаеш и не търсиш път, ни посока-
в мрака тялото си безцветно топиш
ровиш с пръсти в рана дълбока
и напук продължаваш напред да вървиш.


А кога погледнеш към звездите,
твоето лице се цяло озарява.
И в очите ти блестят мечтите,
които дълго ти не си си позволявал.

И отразяват се в зениците замрели
светли петна от слънца изминали,
изгреви и залези по нещичко отнели
от сърцето, изпокъсано в дните отминали.







Нарисувах сърцето ти!

На тротоара на твоята мисъл
поседнах със скицник в ръка.
Там аз дочух, че си се орисал
на непрестанна и зла самота.

От високо сърцето ти виждах
и рисувах го с много тъга.
Често тръгвах си и пак прииждах,
запленена от твоята красота.

Невидима бе тя за очите,
но сърцето ми я разбра.
Измивах болката ти със сълзите,
проляти за теб до една...

Понякога поглеждах ти през очите,
а в тях блестеше малка искра
стаена в сенките – по ъглите,
но заредена със светлина.

А рисунката ми –оказа се цветна.
Изпъстрена в безброй цветове.
И когато към нея погледна...
Виждам добро и нежно сърце.

Ето виж я – загледай се в нея!
Откри себе си още веднъж...
А аз сгушена до теб ще немея
в прегръдката топла на мъж.

четвъртък, 10 януари 2008 г.

Създателка...\Сън\


На слънцето лъчите сбирах
и всички топли, земни краски.
От камъните сила взимах.
От цветя, дървета – ласки...

Понякога отивах до морето
и блясък син от него молих,
сядах на брега солен, където
за мидички изящтни с пръсти рових.

Когато ходих на разходка,
стъпките броях и пазех...
Помних грациозна котешка походка!
Събирах даже туй що мразех...

На небето облачета бели -
гледах ги и ги рисувах...
Имах толкова мечти и цели,
но реших накрая и рискувах.

И от всичко туй създадох тебе!
Всяка нощ във сънища те срещах.
Сгушена в чаршафи бели...
Утрото усмихната посрещах!




Послеслов...

Умрели чувства са това -
нека си седят във гроба.
Отсечена е тяхната глава,
а тялото убито със отрова.

Не мога аз да искам да ги съживя!
И дори да мога, знам – не бива...
Тази болка съм готова да си причиня,
за да бъдя тя със теб щастлива.

А ти щастлив ли си кажи?
Глава не свеждай, погледни ме във очите!
Стига вече казвал си лъжи...
По-добре забий ми нож в гърдите...

Мълчи! Мълчи, като сърце ми болно,
ранено и кървящо от любов.
Не осквернявай ме със думи – туй е долно!
Остави ми тих и нежен послеслов...





Всяка вечер...

Всяка вечер аз прегръщам
завивките на моето легло.
А в мене храм е,
на несбъднатите чувства...
С олтара на сърцето ми само.

И сгушена в тъмата непрогледна,
сълза напира в моите очи.
Като буца в гърлото заседна...
И ме мъчи... до зори.

Треперя аз, но не защото е студено,
а защото днес и тук
едничко чувство е стаено -
без образ и без звук!

И то държи ме да съм будна
в часовете малки на нощта,
която дълга е и много трудна,
защото в нея аз съм винаги сама...





За „оригиналните”...


Омръзна ми да виждам самозванци,
изкълчени клишета да редят.
Омръзна ми от нагли новобранци,
сетивата ми от тях, така болят...

И гледам тази „прима балерина”,
поезията смачкала със цел...
Това не ви е някаква доктрина!
Не е и изоставен, стар парцел.

Така си мислят, че са интересни!
Смешни словосъчетания „блестят”...
Сред новоизлюпени помпозни фрази,
желания за „оригиналности” седят.

И жалко е, че има кой да им се радва
на тези самозванци без души!
Нечии други чувства и мисли откраднати
са преписани, сякаш и тях ги боли...

Какви безсрамници, какви мерзавци!
С този срам поезията опетнили...
Онези там девойки и „красавци”...
Изкривените си мисли в рими наредили.




Морето...


Погледини морето с вълните несломени.
Виж... във него, как живот кипи!
Устояло е на бури, времена, промнени,
то е вечно... разбери!

Още с утрото милва пясъци студени...
Луна и слънце къпят го във светлина.
Пред него равни сме: няма малки, големи...
Ах, таз необятна морскa синева...

Още в утрин рана, чайките пируват
над мощните, титански вълни.
Волни с вятъра в едно ликуват,
неподвластни... далече от хорски очи.

Морето силните обича, както казват.
Морето... носи вътрешен покой...
Морето – водите си на никой не отказва,
приютява с нежни ласки и носи покой...

Коледа!

Коледа – какво вълшебство само!
Ден на сбъднати мечи...
Радостни са всички – мало и голямо,
Щастие в очите им искри!

Пада сняг! Приказка е всичко в бяло...
Премяна нова има си света.
И препуска в щастие сърцето закопняло
за искрена любов и човешка топлина.

Елхи, играчки... домовете разкрасяват.
Подаръци, сладки и уют...
Миг на щастие си всички подаряват.
Сбира се семейството на куп.

Но едно дете семейство вече няма.
В дома му няма празничен уют!
На прозореца е седнало и гледа,
а в сърцето му – небивал студ.

Коледа – какво вълшебство само!
Ден на сбъднати мечти...
А едно детенце чака свойта майка...
И на прозореца само седи!





Опитоми ме с ласки...

Сякаш полъх на нежна трепетлика
е ласката ти влюбена, греховна.
Твойта същтнос многолика,
пред тебе прави ме покорна

Но аз по нрав съм дива, силна.
Несломим е духът ми борбен...
Като жена съм много стилна...
Закрепена към земята като с корен.

За туй не се опитвай да ме скършиш!
Недей да искаш аз да бъда друга...
Не викай ми сълзите, за да ги избършеш.
Не мога аз да съм типичната съпруга

Обичай ме и аз ще те обичам също.
Със ласки търпеливо ме обсипвай.
И дори да ми е много неприсъщо...
И аз ще съм любяща, нежна, като самодива...

А когато в адския огън на гнева отдам се -
не ревнувай... той бързо ще отмине.
При тебе ще се върна, кротко ще те гледам...
Не ме съди, а просто с обич прегърни ме!





Аз играх за вас...


Какво в сърцето ми се крие,
днес дори и аз не зная...
От чаша с кръв душата пие.
Дали за мен това е края...

Живяха в мен и дъжд и вятър,
луни, слънца, вихрушки снежни.
Живота ми - спектакъл от театър,
богат на чувства, мисли и копнежи.

Аз изпълних ролята перфектно.
Играх с финес и чувство,
но колкото да е гротескно...
Живота... всъщтност е изкуство!

Често сменях аз прически, тоалети.
На сцената излизах в блясък цяла...
Пристягах се с неудобните корсети,
за да впечатля... цялата зала...

И да... успявах да се справям!
С цената на каквото струва...
С усмивка, усмивки да дарявам,
а ужким щастие не се купува.

Цената за билета ми кажете...
Не е ли тя с парите заплатена?
Хайде... истината отречете...
Дори и щастието е платено.

Но иде време... падат тежките завеси.
И шоуто приключва... иде края...
Независимо от моите протести...
Ще дойде... туй добре го зная.

Но няма нищо. Аз живях достойно.
И сега в почивка се оттеглям,
да изживея старините си спокойно...
На живота, който с всички вас споделях.



Ще те позная... \Ти мен също...\


Искам те... теб дето те няма,
теб, дето до днес не открих.
Навместо сърцето ми – яма,
която с копнежи по тебе покрих.

Искам те... а ти все не идваш
и сякаш празен днес е деня.
Ако те има ела, покажи се...
На теб подарила съм свойта тъга.

А дните безмилостно тичат...
Не спират, не чакат... бясно летят.
Смисъл има за тези, дето обичат,
а аз те обичам, макар... непознат.

Къде си? Защо все не идваш?
Кога и дали ще те срещтна, кажи!
В съня ми влизаш, после си отиваш.
Ако те познавам... говори!

Но чакам те! Не се отказвам...
Ще дойдеш... някой ден,аз зная
и знам, ще ме познаеш ти тогава.
И аз , и аз ще те позная...




Те...двамата...

Нощ безбрежна над полята.
Лунен лъч огрява
Призрачната му прозрачност,
Топли,
Свети,
И огрява,
На двама влюбени сърцата.
А те лежат,
Говорят си
И чувстват.
Там двама сред тревата
Те гледат се,
Ръцете си докосват,
Мълчат.
Излишни са словата,
А вятъра ги гали
Нежно,
Сластно.
Погледите им искрят от обич,
Която сърцата им пари…
И те са млади,
Живи,
Силни.
Отпиват любовта с наслада.
За проключения са жадни…
Искат,
Чувстват
Не изпитват студ,
Нито самота,
Не са и гладни,
Защото хранят се с живота…
С любовта и младостта си,
Онези двама в полята...
Там, дето денем слънце грее,
Там, дето дъжд се сипе
И после появява се дъгата...

Излишни разкаяния...

Фалшивият блясък заслепява до болка,
ранява, раздира и прави ни зли...
И нищо не ни стига искаме още и още
да трушаме богатства несметни. Уви!

Но някак си бързо привиква човека.
И неусетно роб става на фалш и лъжи.
В предметите бляскави търси утеха...
И пренебрегва сърцето което скърби.

Аз знам, тъжна е таз жалка картина,
но хората сме просто... бездушни овце.
Осъзнати са само... едва двама, трима,
който реалността ги безмилостно яде.

И никой не чува, никой не вижда.
Не искат да знаят, живеят в лъжи.
Но туй що към нас бързо приижда,
е туй, от което най-много боли...

И както е качулката след дъжд излишна,
тъй излишни ще са разкаянията ни...
Сами обричаме се на съдба трагична,
а после роним горчиви, кървави сълзи...

Нов ден...\Днес съм силна!\

Загубена, забравена, потънала в мълчание...
Света не гледах и той не поглеждаше към мен.
Сама се бях обрекла на сълзи и на страдание,
но за мене днес е нов, прекрасен ден!

И ето го, моето начало светло, ново!
Днес съм силна, днес съм просто аз...
Бях в царството на мрака, тъмно и злокобно,
но очи отворих! Събудих се и дадох си шанс.

И днес показвам лицето си на светлината.
Прониква в мене, гони всяко късче студ.
И с вдигната глава изричам словата,
които бях заключила в един затънтен кът.

Днес съм силна! И света отново преоткривам.
Днес съм силна! И ето ме стоя пред вас.
Днес... няма думите си аз да скривам...
Говоря силно, ясно... с пълен глас...

И вече някак си... от никой няма нужда!
Някак си... самодостатъчна и силна съм сега.
Няма вече на себе си да бъда чужда....
Тук съм! Силна съм! И пак обичам деня.





Маскаради...

Кой път сърцето ми разделя,
от това на някой друг?
Кой мечтите разпределя
и несбъдва ги на пук?

Кой е този, който решава вместо нас?
Господ ли е, Сатана ли...
Или собствената ни несигурност – оназ,
дето ни осъжда на провали.

И ако виновни сме със тебе двама,
защо сега така скърбим?
Защо отворихме си ний кървяща рана,
защо така безропотно мълчим?

Защо не можем да забравим?
Защо не можем да простим?
На неразбрали с теб се правим,
а скришно днес и тук скърбим.

Кому са нужни тез преструвки?
На теб, на мен,или на някой друг?
Не можахме ли да бъдем нас си,
пък дори и на света на пук.

И днес заставам аз пред тебе...
По-истинска от всеки път преди.
За лъжи аз вече нямам време...
Искам теб! А искаш ли ме ти?

И нека няма вече разговори, думи.
Нека има само искрени очи,
които всичко да си казват, но безмълвно.
Твоя съм! Ако ме искаш... ме вземи!

Тъй, както...

Слънчев обелиск позлатява морските вълни.
Опожарява, изпепелява,изгаря всеки техен миг,
тъй както любовта събира две човешки души...
Докосва ги в момент един незабравим, велик.

Но както слънцето хоризонта нощем напуска,
така от сърцето човешко си тръгва любовта...
И за стоновете му безпомощни си прави оглушка.
Не чува, не разбира неговите молещи слова.

Изгрява луната несетила ничия обич и нежност.
Над земята тържествуват студ и злокобен мрак.
Пак тъй, както сърцата в свойта безметежност
събират се, разделят се, обичат, мразят пак и пак...

Нещо различно случи се с нас...

Луна, звезди във нощ омайна
прегърнала ни двама – теб и мен
и скри тя нас и наща свидна тайна.
Един на друг попаднахме във плен.

Дойде при мен и нежно ме прегърна,
при теб дойдох и дадох ти любов...
И онова прекрасно чувство ни обгърна.
Готова съм за теб и ти за мене си готов.

Дали от любопитство бе или на закачка
ти просто ми се случи, случих ти се аз.
И чак сега разбираме, че туй не е играчка,
а че нещо ново и различно случва се със нас.

Ти и аз – една вселена крехка, малка.
Двама с теб – споделяме добро и зло.
Не го ли оценим сега... ще бъде жалко,
защото двама с тебе вече сме едно...





Вътре в мен...

Като сянка... по-тъмна от най-черната нощ
се скитам и бродя самотна. Търся покой.
Краката, ръцете... в пръстта ги заравям с мощ.
Сълзите ми бликват невикани – кървав порой.

Празно е, глухо е вътре дълбоко във мен...
И чужда съм на света, на времето - чужда.
Тъмно е, пусто е...а навън е прекрасен ден.
Животът сякаш спи дълбоко и не се събужда.

Маската на безразличието сложила съм пак.
Не може, не трябва никой зад нея да погледне,
че ако види тази черна пустота и непрогледен мрак,
като къшей сух хляб на гърлото му ще приседне.

Вдигам непробиваеми, тежки стени - високи
Да не може да мине никой вече през тях...
Ще направя и ровове безкрайни и дълбоки
Не искам да си спомням за това, което някога бях.





Панихида...

Тупти едва... облечено в кървящи рани.
Последни глътки въздух взима си през тях.
За панихидата раздадени са всичките покани.
И нека няма сълзи, а танци, музика и смях.

Агонизира в болки... но не се предава.
Бори се за всеки следващ миг живот.
И завета свой така ни посвещава :
Да сме силни... да свалиме робския хомот.

И разпокъсано е ... с кръпки, с липси.
Зеят дупки от конци личат следи...
Дето някой е запълвал празно място.
Дето нескопосано закърпвал си го ти.

И макар да ви изглежда грозно, жалко...
Въсщност носи изящна красота....
Онова което ей сега, след малко...
Ще умре скърбящо в самота...

И ето... пуслира запоследно...Сбогом!
Затихва, млъква... следва вечен покой.
Аз зная, че ще страдат на света за него много.
Ще го оплакват със сълзи – порой.





Спомени в багри (Есен...)



Очи притварям и назад в годините се връщам.
И ето... пак съм малка... почти съм на пет.
Пъстроцветни листата вятъра подмята и обръща.
Гоня ги... летя със своя нов велосипед.

Есен е... но не в сърцето... то от радост пее.
Минавам по красивия шарен килим .
Листата се гонят – да се стигнат сякаш копнеят...
Танцът им разкошен тъй ми е любим...

И спирам колелото... слизам... взимам си листо.
Разглеждам багрито му и въздишам.
Природата го е дарила с разкошно, ново облекло.
Чувството дори не мога с думи да опиша.

Душата детска благоговее пред разкоша.
Стъпките се губят в цветния килим.
В джобчето на дънките листото ще положа.
То спомен ще ми носи от сезона любим.

И ето... минаха години... на двадесет аз съм сега.
Но отново не мога с думи да опиша...
Пак не ми достигат епитети, фрази и слова...
Очите си отварям и щастливо въздишам.

В един джоб на една вехта и стара дреха...
Горе на тавана... тънещо в забрава седи...
Изсъхнало, старо, но носещо надежда и утеха...
Едно листо напомнящо за нещо от преди.

Не всичко е в мрак...

Виж... загледай се безизразно в тишинта.
Погледни... там личат невидими белези.
Там в незабрава са скрити словата...
И изпепеляващи незабравими залези.

Да... ето тук, точно тук надники...
Красиви картини сякаш се редуват.
Ако не ги харесваш... тръгни... забрави.
Мислите ми не ще те одумват...

Но почакай... поспри... загледай се пак.
Може би нещо пропусна да забележиш!
Не разбираш ли? Не всичко в мене е мрак.
Виж онази светлинка... не бързай да се оттеглиш.

Почувствай я... тя за тебе силно блести.
Не загасяй я, а по-силно да свети поискай.
С чистотата на детски невинни сълзи...
пусни я в себе си да влезе... не, не я подтискай.

Но ако страхуваш се... по добре си върви.
Тя няма нужда от геройства излишни...
Остави я... нека в самотата си красиво блести,
подхранвана от чувства и емоции предишни.

Борба... на живот и смърт!

Черно наметало покрива ми лицето.
Тъмни сенки прегръщат мойто тяло.
Дъжд пороен вали ми във сърцето.
С нощтта се сливам в неделимо цяло.

Боса стъпвам по камъните черни –
пробожда, реже всеки мойте стъпала.
Кървя... но тъпча мислите си скверни.
Опитвам ред да сложа в своята глава.

В сърцето лумва огън, но дъжда го потушава.
Само пепел се простира вътре, скрита в мен...
Нима тази участ ми живота кратък заслужава?
Нима ще бъде вечна нощ... без светлина и ден?

Не! Не мога...просто така да се предам!
Дори да си пожертвам живота... Ще се боря!
Дори на дявола душата си ще дам...
Каквото трябва ... ще го сторя.

Бях...


И аз някога влюбена бях...
После много силно обичах,
копнеех, желаех горях...
и нежни думи изричах...

.............................................................................

Живота ме направи жестока
силна болка ме научи какво е.
Загубих аз свойта посока...
И сега не мога да си намеря покоя.

Тръгнала бях света да променя,
ала той мене някак промени.
И станах настървена, даже зла.
От отровата пих. В очите няма искри.

Но продължавам, не спирам да живея.
Стискам зъби и мълча. Не се предавам.
Силната болка ме кара да немея...
На нея цяла се отдавам.




Таралежче...

Шум се чува някъде в гъстака...
Някой си проправя път...
Бърза както винаги, не чака
Не спи, когато всички други спят.

Тръгнало само света да преоткрие.
Взело си за спътник самота...
Под бодлите , сърчицето то си крие.
Върви през дъжд и през слана...

В тишината ослушва се смутено.
Тръпне да не го ранят...
И понякога му е така студено,
но неговия дух не ще сломят.

Във миг наежва се когато някой
да го докосне посегне със ръка,
че не със нежност докосвал го е всякой.
Ранявали са го със зли слова...

Миналото дълбоко в себе си затвори.
Върви неспирно в късен и във ранен час.
Съвсем за нищо ли не ви говори?
Таралежчето – това съм аз!





Спи...

И някак бързо, неусетно времето минава,
изгубват се моментите като на сън.
И тъй притихнала, само болката остава.
Всички чувства други вече са навън...

Спи сърце! Не се разбуждай толкоз рано.
Не дей да пускаш никой вътре в теб.
Недей! Почакай! От мен не искай само
да връщам спомени за миг далечен и отнет.

Страхувам се! Не искам пак само да страдаш,
не искам да проплакваш с кървави сълзи...
Мълчи! На никой няма да се подаряваш...
Завий се в самотата си студена. Спи!

Бившата ми “стая”...

Тъмна стая. Прах всичко в нея прегръща.
Спуснати, мръсни завеси.Миризма на цигари.
Тъмнината там царува. Всичко в черно поглъща.
Въздухът – горещ и сгъстен ноздрите ми опари.

Старо канапе, разбити плочки, масата - счупена.
Наполовина пълна чаша, пепелника – мръсен...
Строшена нощна лампа от някъде отдавна купена.
Да се върна назад не мога, не искам. Часът е вече късен.

Ти...

Когато нощем си легна и тихо затворя очи,
твоя нежен образ бързо мрака поглъща,
светлина се възцарява, сякаш греят звезди.
Непрогледен мрак в приказни краски превръща.

И не смея да мръдна, да погледна дори.
Не искам да изчезне отново всичко...
Мечтая за теб цяла нощ, до късни зори.
Ти си блян прекрасен и щастие едничко.

Меки чаршафи галят грешното ми тяло.
Вдъхвам аромат на пролет, на цветя...
Незрима светлината къпе всичко в бяло.
Където и да идеш – там е моята душа.

Това ли е да си поет?


Очи затварям и всичко се размива.
Трансформира се във нов сюжет.
Реалността фантазията припокрива,
родена в рими от душата на поет.

Поет ли? Така ли трябва да се назова?
Не е ли твърде много да се каже,
за фантазиите ми облечени в слова?
Не е ли някак си превзето даже?

А съзнанието ми се пак бунтува...
Прокрадва мисли, спомени, мечти.
Картини нови, непознати ми рисува.
Толкова са цветни - реални почти...

Кадрите редуват се в главата.
И ето! Идва новата на ред.
Думите тъй бързо изписва ръката.
Кажете ми! Това ли е да си поет?




Наивно...

Остатъка от чувствата си в кутийка събирам.
Сгънати прилежно на дъното стоят.
И таз кутийка в шкафа прашен я прибирам.
Така принудих ги завинаги да замълчат.

Тъжи сърцето – клето, останало само
На чувства и емоции бе нявга богато,
ала ограбиха го. Вече не е цяло то...
Агонизира и страда – в черни кърви облято.

И затворих ги. Чувствата – нека мълчат,
на сигурно място, тайничко скрити.
Запазих ги. Да не могат вече да ги наранят.
Да не бъдат и те от някой, нявга убити.




Порой...

Порой! Каква грандиозна, могъща картина!
Облаци се блъскат с мощен трясък.
Дъжд. На водопади от небето се излива.
Напоява треви, дървета, пясък.

Заплакало е небето, сякаш с горчиви сълзи.
Гневи се и беснее.С гръмотевици трещи.
Вода свещена Земята измива. Вали, вали, вали!
Сипе се със сила над мощните морски вълни.

Едри капки бързо падат от небето сиво.
Пукот далечен нейде силно гърми.
Потръпва в екстаз и питомно и диво.
Порой се излива, сякаш от човешки сълзи.

събота, 5 януари 2008 г.

Сама


Седи си тихичко във тъмнината ...
Почти догаря поредната цигара ...
Тя, която пренадлежи на суетата ...
Със себе си сама безмълвно разговаря.

И мислите в главата и нахлуват,
но... мъчи се, да ги прогони тя.
Спомените в съзнанието и танцуват,
носещи в очите и сълзи... тъга.

От старата цигара нова си запали.
Бавно дави мислите в къбета дим.
Да потъне в самотата си се тя остави.
Няма майка, брат, баща, любим...

Свят от самота


Каквото имах да ти дам - вече ти го дадох,
но за себе си запазих аз само едно.
Дом на тишина ...вътре в мен създадох.
Приказно видение от призрачно стъкло.

Свят от самота. Скрих го... и си го запазих.
На чувства и на мисли моя свят олтар.
С надеждата един ден... може би, за някой,
той да бъде моята признателност и дар.

Но мой си е сега. Място лично и свидно.
И прагa му не ще прекрачиш ти.
Може би, дори да ти е от това обидно,
но недей да влизаш вътре. Спри!

Кръстопътища


Кръстопът. Загубих се, наникъде тръгнала.
Улици. Всичко призрачно и черно...
С глава към небесата в молитви обърнала,
идващи право от сърцето – неверно.

Път. Без маркировка, светофари и табели.
Мисълта ми в безкрая се рее.
А сетивата... сякаш, че са онемели.
Живот, който не гори, а тлее.

Изгубена в мълчание, потънала в тъга,
тръгнала да търся пътя свой,
неосъзнала до сега, че който и да избера,
то – този път е само мой.

Мълчиш...


Иди си. Тез две думи да ми беше казaл. Щях!
Но мълчеше си, измъчваше ме само.
Нямаше да те намразя – да извърша този грях,
а сърцето още щеше да е цяло.

Върви си. Да бе изрекъл ти на глас. Аз бих!
И нямаше дори да се обърна.
Душата ми – тя щеше да е като плачещ стих,
в самота аз щях да се обгърна.

Но щях да бъда силна. Нямаше и да заплача.
Обаче ти дори не пожела.
Ти бе гладиатора, престъпника, палача.
Ти бе болката за мен една.

Празнота...


Мрак! Прашни,раздрани завеси. Цигарен дим...
Заключих тук болката от самота и страх
в килията на суетата си... с мръсния килим.
Аз. Светицата със смъртен, тежък грях.

Душата лута се в пространството нелепо...
Всяко чувство в зародиш тя погубва.
От рани нови пази тя сърцето – клето.
Осъдена греха по този начин да изкупва.

И празно е във мойто тленно тяло...
Няма емоции,копнежи,чувства.
Сърцето ми греховно не е вече цяло,
душата ми и тя отдавна – пуста.

Aз в себе си се върнах…


Аз ли съм момичето – непресъхващ извор,
Което пие сълзите си и болката заключва?
Ето пак усмихвам се.Направих своя избор.
На поход дълъг тръгвам – на обич да се уча.

Дъждовни облаци изгряват над мен,
слънцето си ляга в постелята хладна.
Пътят ми е тъмен, прашен, замъглен.
За дъжд отправя молитви Земята –жадна.

И ето, аз вървя напред със тихи стъпки,
сенките нахлуват – връщат всеки спомен.
По тялото пълзят съвсем човешки тръпки,
страхът в сърцето пуска своя мощен корен.

Звън сакрален на камбана разцепи мрака.
Нощта с прошката си нежно ме обгърна.
Душата ми пречистена - със глас заплака...
Застина времето за миг...аз в себе си се върнах.


По песни на Ваня Костова!

А вярвах ти аз!


Във/За миг един свещен и кратък,Във/За миг един свещен и кратък,Във/За миг един свещен и кратък,Във/За миг един свещен и кратък,
ти открадна моето сърце...
Взе го цялото без никакъв остатък .
Видях как тупка в твоите ръце.

Посегнах аз да го докосна...
Усмихна ми се ти,
но дръпна се назад и скри го
и каза ми, че ще боли.

Погледнах те... и ти повярвах...
поисках твоето сърце...
А ти засмян, прегърна ме и каза
че още рано е , че съм дете...

И мина много време от тогава,
но аз все мислих за това,
как някога сърцето си ти дадох,
защото вярвах в твоите слова.

А после чух, че имаш си съпруга,
че тя родила твоето дете...
Разбрах, че заменил си ме за друга,
че няма аз да имам твоето сърце.