Създателка...\Сън\

На слънцето лъчите сбирах
и всички топли, земни краски.
От камъните сила взимах.
От цветя, дървета – ласки...

Понякога отивах до морето
и блясък син от него молих,
сядах на брега солен, където
за мидички изящтни с пръсти рових.

Когато ходих на разходка,
стъпките броях и пазех...
Помних грациозна котешка походка!
Събирах даже туй що мразех...

На небето облачета бели -
гледах ги и ги рисувах...
Имах толкова мечти и цели,
но реших накрая и рискувах.

И от всичко туй създадох тебе!
Всяка нощ във сънища те срещах.
Сгушена в чаршафи бели...
Утрото усмихната посрещах!

Послеслов...

Умрели чувства са това -
нека си седят във гроба.
Отсечена е тяхната глава,
а тялото убито със отрова.

Не мога аз да искам да ги съживя!
И дори да мога, знам – не бива...
Тази болка съм готова да си причиня,
за да бъдя тя със теб щастлива.

А ти щастлив ли си кажи?
Глава не свеждай, погледни ме във очите!
Стига вече казвал си лъжи...
По-добре забий ми нож в гърдите...

Мълчи! Мълчи, като сърце ми болно,
ранено и кървящо от любов.
Не осквернявай ме със думи – туй е долно!
Остави ми тих и нежен послеслов...

Всяка вечер...

Всяка вечер аз прегръщам
завивките на моето легло.
А в мене храм е,
на несбъднатите чувства...
С олтара на сърцето ми само.

И сгушена в тъмата непрогледна,
сълза напира в моите очи.
Като буца в гърлото заседна...
И ме мъчи... до зори.

Треперя аз, но не защото е студено,
а защото днес и тук
едничко чувство е стаено -
без образ и без звук!

И то държи ме да съм будна
в часовете малки на нощта,
която дълга е и много трудна,
защото в нея аз съм винаги сама...

За „оригиналните”...

Омръзна ми да виждам самозванци,
изкълчени клишета да редят.
Омръзна ми от нагли новобранци,
сетивата ми от тях, така болят...

И гледам тази „прима балерина”,
поезията смачкала със цел...
Това не ви е някаква доктрина!
Не е и изоставен, стар парцел.

Така си мислят, че са интересни!
Смешни словосъчетания „блестят”...
Сред новоизлюпени помпозни фрази,
желания за „оригиналности” седят.

И жалко е, че има кой да им се радва
на тези самозванци без души!
Нечии други чувства и мисли откраднати
са преписани, сякаш и тях ги боли...

Какви безсрамници, какви мерзавци!
С този срам поезията опетнили...
Онези там девойки и „красавци”...
Изкривените си мисли в рими наредили.

Морето...

Погледини морето с вълните несломени.
Виж... във него, как живот кипи!
Устояло е на бури, времена, промнени,
то е вечно... разбери!

Още с утрото милва пясъци студени...
Луна и слънце къпят го във светлина.
Пред него равни сме: няма малки, големи...
Ах, таз необятна морскa синева...

Още в утрин рана, чайките пируват
над мощните, титански вълни.
Волни с вятъра в едно ликуват,
неподвластни... далече от хорски очи.

Морето силните обича, както казват.
Морето... носи вътрешен покой...
Морето – водите си на никой не отказва,
приютява с нежни ласки и носи покой...

Коледа!

Коледа – какво вълшебство само!
Ден на сбъднати мечи...
Радостни са всички – мало и голямо,
Щастие в очите им искри!

Пада сняг! Приказка е всичко в бяло...
Премяна нова има си света.
И препуска в щастие сърцето закопняло
за искрена любов и човешка топлина.

Елхи, играчки... домовете разкрасяват.
Подаръци, сладки и уют...
Миг на щастие си всички подаряват.
Сбира се семейството на куп.

Но едно дете семейство вече няма.
В дома му няма празничен уют!
На прозореца е седнало и гледа,
а в сърцето му – небивал студ.

Коледа – какво вълшебство само!
Ден на сбъднати мечти...
А едно детенце чака свойта майка...
И на прозореца само седи!

Опитоми ме с ласки...

Сякаш полъх на нежна трепетлика
е ласката ти влюбена, греховна.
Твойта същтнос многолика,
пред тебе прави ме покорна

Но аз по нрав съм дива, силна.
Несломим е духът ми борбен...
Като жена съм много стилна...
Закрепена към земята като с корен.

За туй не се опитвай да ме скършиш!
Недей да искаш аз да бъда друга...
Не викай ми сълзите, за да ги избършеш.
Не мога аз да съм типичната съпруга

Обичай ме и аз ще те обичам също.
Със ласки търпеливо ме обсипвай.
И дори да ми е много неприсъщо...
И аз ще съм любяща, нежна, като самодива...

А когато в адския огън на гнева отдам се -
не ревнувай... той бързо ще отмине.
При тебе ще се върна, кротко ще те гледам...
Не ме съди, а просто с обич прегърни ме!

Аз играх за вас...

Какво в сърцето ми се крие,
днес дори и аз не зная...
От чаша с кръв душата пие.
Дали за мен това е края...

Живяха в мен и дъжд и вятър,
луни, слънца, вихрушки снежни.
Живота ми - спектакъл от театър,
богат на чувства, мисли и копнежи.

Аз изпълних ролята перфектно.
Играх с финес и чувство,
но колкото да е гротескно...
Живота... всъщтност е изкуство!

Често сменях аз прически, тоалети.
На сцената излизах в блясък цяла...
Пристягах се с неудобните корсети,
за да впечатля... цялата зала...

И да... успявах да се справям!
С цената на каквото струва...
С усмивка, усмивки да дарявам,
а ужким щастие не се купува.

Цената за билета ми кажете...
Не е ли тя с парите заплатена?
Хайде... истината отречете...
Дори и щастието е платено.

Но иде време... падат тежките завеси.
И шоуто приключва... иде края...
Независимо от моите протести...
Ще дойде... туй добре го зная.

Но няма нищо. Аз живях достойно.
И сега в почивка се оттеглям,
да изживея старините си спокойно...
На живота, който с всички вас споделях.

Ще те позная... \Ти мен също...\

Искам те... теб дето те няма,
теб, дето до днес не открих.
Навместо сърцето ми – яма,
която с копнежи по тебе покрих.

Искам те... а ти все не идваш
и сякаш празен днес е деня.
Ако те има ела, покажи се...
На теб подарила съм свойта тъга.

А дните безмилостно тичат...
Не спират, не чакат... бясно летят.
Смисъл има за тези, дето обичат,
а аз те обичам, макар... непознат.

Къде си? Защо все не идваш?
Кога и дали ще те срещтна, кажи!
В съня ми влизаш, после си отиваш.
Ако те познавам... говори!

Но чакам те! Не се отказвам...
Ще дойдеш... някой ден,аз зная
и знам, ще ме познаеш ти тогава.
И аз , и аз ще те позная...

Те...двамата...

Нощ безбрежна над полята.
Лунен лъч огрява
Призрачната му прозрачност,
Топли,
Свети,
И огрява,
На двама влюбени сърцата.
А те лежат,
Говорят си
И чувстват.
Там двама сред тревата
Те гледат се,
Ръцете си докосват,
Мълчат.
Излишни са словата,
А вятъра ги гали
Нежно,
Сластно.
Погледите им искрят от обич,
Която сърцата им пари…
И те са млади,
Живи,
Силни.
Отпиват любовта с наслада.
За проключения са жадни…
Искат,
Чувстват
Не изпитват студ,
Нито самота,
Не са и гладни,
Защото хранят се с живота…
С любовта и младостта си,
Онези двама в полята...
Там, дето денем слънце грее,
Там, дето дъжд се сипе
И после появява се дъгата...

Излишни разкаяния...

Фалшивият блясък заслепява до болка,
ранява, раздира и прави ни зли...
И нищо не ни стига искаме още и още
да трушаме богатства несметни. Уви!

Но някак си бързо привиква човека.
И неусетно роб става на фалш и лъжи.
В предметите бляскави търси утеха...
И пренебрегва сърцето което скърби.

Аз знам, тъжна е таз жалка картина,
но хората сме просто... бездушни овце.
Осъзнати са само... едва двама, трима,
който реалността ги безмилостно яде.

И никой не чува, никой не вижда.
Не искат да знаят, живеят в лъжи.
Но туй що към нас бързо приижда,
е туй, от което най-много боли...

И както е качулката след дъжд излишна,
тъй излишни ще са разкаянията ни...
Сами обричаме се на съдба трагична,
а после роним горчиви, кървави сълзи...

Нов ден...\Днес съм силна!\

Загубена, забравена, потънала в мълчание...
Света не гледах и той не поглеждаше към мен.
Сама се бях обрекла на сълзи и на страдание,
но за мене днес е нов, прекрасен ден!

И ето го, моето начало светло, ново!
Днес съм силна, днес съм просто аз...
Бях в царството на мрака, тъмно и злокобно,
но очи отворих! Събудих се и дадох си шанс.

И днес показвам лицето си на светлината.
Прониква в мене, гони всяко късче студ.
И с вдигната глава изричам словата,
които бях заключила в един затънтен кът.

Днес съм силна! И света отново преоткривам.
Днес съм силна! И ето ме стоя пред вас.
Днес... няма думите си аз да скривам...
Говоря силно, ясно... с пълен глас...

И вече някак си... от никой няма нужда!
Някак си... самодостатъчна и силна съм сега.
Няма вече на себе си да бъда чужда....
Тук съм! Силна съм! И пак обичам деня.

Маскаради...

Кой път сърцето ми разделя,
от това на някой друг?
Кой мечтите разпределя
и несбъдва ги на пук?

Кой е този, който решава вместо нас?
Господ ли е, Сатана ли...
Или собствената ни несигурност – оназ,
дето ни осъжда на провали.

И ако виновни сме със тебе двама,
защо сега така скърбим?
Защо отворихме си ний кървяща рана,
защо така безропотно мълчим?

Защо не можем да забравим?
Защо не можем да простим?
На неразбрали с теб се правим,
а скришно днес и тук скърбим.

Кому са нужни тез преструвки?
На теб, на мен,или на някой друг?
Не можахме ли да бъдем нас си,
пък дори и на света на пук.

И днес заставам аз пред тебе...
По-истинска от всеки път преди.
За лъжи аз вече нямам време...
Искам теб! А искаш ли ме ти?

И нека няма вече разговори, думи.
Нека има само искрени очи,
които всичко да си казват, но безмълвно.
Твоя съм! Ако ме искаш... ме вземи!

Тъй, както...

Слънчев обелиск позлатява морските вълни.
Опожарява, изпепелява,изгаря всеки техен миг,
тъй както любовта събира две човешки души...
Докосва ги в момент един незабравим, велик.

Но както слънцето хоризонта нощем напуска,
така от сърцето човешко си тръгва любовта...
И за стоновете му безпомощни си прави оглушка.
Не чува, не разбира неговите молещи слова.

Изгрява луната несетила ничия обич и нежност.
Над земята тържествуват студ и злокобен мрак.
Пак тъй, както сърцата в свойта безметежност
събират се, разделят се, обичат, мразят пак и пак...

Нещо различно случи се с нас...

Луна, звезди във нощ омайна
прегърнала ни двама – теб и мен
и скри тя нас и наща свидна тайна.
Един на друг попаднахме във плен.

Дойде при мен и нежно ме прегърна,
при теб дойдох и дадох ти любов...
И онова прекрасно чувство ни обгърна.
Готова съм за теб и ти за мене си готов.

Дали от любопитство бе или на закачка
ти просто ми се случи, случих ти се аз.
И чак сега разбираме, че туй не е играчка,
а че нещо ново и различно случва се със нас.

Ти и аз – една вселена крехка, малка.
Двама с теб – споделяме добро и зло.
Не го ли оценим сега... ще бъде жалко,
защото двама с тебе вече сме едно...

Вътре в мен...

Като сянка... по-тъмна от най-черната нощ
се скитам и бродя самотна. Търся покой.
Краката, ръцете... в пръстта ги заравям с мощ.
Сълзите ми бликват невикани – кървав порой.

Празно е, глухо е вътре дълбоко във мен...
И чужда съм на света, на времето - чужда.
Тъмно е, пусто е...а навън е прекрасен ден.
Животът сякаш спи дълбоко и не се събужда.

Маската на безразличието сложила съм пак.
Не може, не трябва никой зад нея да погледне,
че ако види тази черна пустота и непрогледен мрак,
като къшей сух хляб на гърлото му ще приседне.

Вдигам непробиваеми, тежки стени - високи
Да не може да мине никой вече през тях...
Ще направя и ровове безкрайни и дълбоки
Не искам да си спомням за това, което някога бях.

Панихида...

Тупти едва... облечено в кървящи рани.
Последни глътки въздух взима си през тях.
За панихидата раздадени са всичките покани.
И нека няма сълзи, а танци, музика и смях.

Агонизира в болки... но не се предава.
Бори се за всеки следващ миг живот.
И завета свой така ни посвещава :
Да сме силни... да свалиме робския хомот.

И разпокъсано е ... с кръпки, с липси.
Зеят дупки от конци личат следи...
Дето някой е запълвал празно място.
Дето нескопосано закърпвал си го ти.

И макар да ви изглежда грозно, жалко...
Въсщност носи изящна красота....
Онова което ей сега, след малко...
Ще умре скърбящо в самота...

И ето... пуслира запоследно...Сбогом!
Затихва, млъква... следва вечен покой.
Аз зная, че ще страдат на света за него много.
Ще го оплакват със сълзи – порой.

Спомени в багри (Есен...)

Очи притварям и назад в годините се връщам.
И ето... пак съм малка... почти съм на пет.
Пъстроцветни листата вятъра подмята и обръща.
Гоня ги... летя със своя нов велосипед.

Есен е... но не в сърцето... то от радост пее.
Минавам по красивия шарен килим .
Листата се гонят – да се стигнат сякаш копнеят...
Танцът им разкошен тъй ми е любим...

И спирам колелото... слизам... взимам си листо.
Разглеждам багрито му и въздишам.
Природата го е дарила с разкошно, ново облекло.
Чувството дори не мога с думи да опиша.

Душата детска благоговее пред разкоша.
Стъпките се губят в цветния килим.
В джобчето на дънките листото ще положа.
То спомен ще ми носи от сезона любим.

И ето... минаха години... на двадесет аз съм сега.
Но отново не мога с думи да опиша...
Пак не ми достигат епитети, фрази и слова...
Очите си отварям и щастливо въздишам.

В един джоб на една вехта и стара дреха...
Горе на тавана... тънещо в забрава седи...
Изсъхнало, старо, но носещо надежда и утеха...
Едно листо напомнящо за нещо от преди.

Не всичко е в мрак...

Виж... загледай се безизразно в тишинта.
Погледни... там личат невидими белези.
Там в незабрава са скрити словата...
И изпепеляващи незабравими залези.

Да... ето тук, точно тук надники...
Красиви картини сякаш се редуват.
Ако не ги харесваш... тръгни... забрави.
Мислите ми не ще те одумват...

Но почакай... поспри... загледай се пак.
Може би нещо пропусна да забележиш!
Не разбираш ли? Не всичко в мене е мрак.
Виж онази светлинка... не бързай да се оттеглиш.

Почувствай я... тя за тебе силно блести.
Не загасяй я, а по-силно да свети поискай.
С чистотата на детски невинни сълзи...
пусни я в себе си да влезе... не, не я подтискай.

Но ако страхуваш се... по добре си върви.
Тя няма нужда от геройства излишни...
Остави я... нека в самотата си красиво блести,
подхранвана от чувства и емоции предишни.

Борба... на живот и смърт!

Черно наметало покрива ми лицето.
Тъмни сенки прегръщат мойто тяло.
Дъжд пороен вали ми във сърцето.
С нощтта се сливам в неделимо цяло.

Боса стъпвам по камъните черни –
пробожда, реже всеки мойте стъпала.
Кървя... но тъпча мислите си скверни.
Опитвам ред да сложа в своята глава.

В сърцето лумва огън, но дъжда го потушава.
Само пепел се простира вътре, скрита в мен...
Нима тази участ ми живота кратък заслужава?
Нима ще бъде вечна нощ... без светлина и ден?

Не! Не мога...просто така да се предам!
Дори да си пожертвам живота... Ще се боря!
Дори на дявола душата си ще дам...
Каквото трябва ... ще го сторя.

Бях...

И аз някога влюбена бях...
После много силно обичах,
копнеех, желаех горях...
и нежни думи изричах...

.............................................................................

Живота ме направи жестока
силна болка ме научи какво е.
Загубих аз свойта посока...
И сега не мога да си намеря покоя.

Тръгнала бях света да променя,
ала той мене някак промени.
И станах настървена, даже зла.
От отровата пих. В очите няма искри.

Но продължавам, не спирам да живея.
Стискам зъби и мълча. Не се предавам.
Силната болка ме кара да немея...
На нея цяла се отдавам.

Таралежче...

Шум се чува някъде в гъстака...
Някой си проправя път...
Бърза както винаги, не чака
Не спи, когато всички други спят.

Тръгнало само света да преоткрие.
Взело си за спътник самота...
Под бодлите , сърчицето то си крие.
Върви през дъжд и през слана...

В тишината ослушва се смутено.
Тръпне да не го ранят...
И понякога му е така студено,
но неговия дух не ще сломят.

Във миг наежва се когато някой
да го докосне посегне със ръка,
че не със нежност докосвал го е всякой.
Ранявали са го със зли слова...

Миналото дълбоко в себе си затвори.
Върви неспирно в късен и във ранен час.
Съвсем за нищо ли не ви говори?
Таралежчето – това съм аз!

Спи...

И някак бързо, неусетно времето минава,
изгубват се моментите като на сън.
И тъй притихнала, само болката остава.
Всички чувства други вече са навън...

Спи сърце! Не се разбуждай толкоз рано.
Не дей да пускаш никой вътре в теб.
Недей! Почакай! От мен не искай само
да връщам спомени за миг далечен и отнет.

Страхувам се! Не искам пак само да страдаш,
не искам да проплакваш с кървави сълзи...
Мълчи! На никой няма да се подаряваш...
Завий се в самотата си студена. Спи!

Бившата ми “стая”...

Тъмна стая. Прах всичко в нея прегръща.
Спуснати, мръсни завеси.Миризма на цигари.
Тъмнината там царува. Всичко в черно поглъща.
Въздухът – горещ и сгъстен ноздрите ми опари.

Старо канапе, разбити плочки, масата - счупена.
Наполовина пълна чаша, пепелника – мръсен...
Строшена нощна лампа от някъде отдавна купена.
Да се върна назад не мога, не искам. Часът е вече късен.

Ти...

Когато нощем си легна и тихо затворя очи,
твоя нежен образ бързо мрака поглъща,
светлина се възцарява, сякаш греят звезди.
Непрогледен мрак в приказни краски превръща.

И не смея да мръдна, да погледна дори.
Не искам да изчезне отново всичко...
Мечтая за теб цяла нощ, до късни зори.
Ти си блян прекрасен и щастие едничко.

Меки чаршафи галят грешното ми тяло.
Вдъхвам аромат на пролет, на цветя...
Незрима светлината къпе всичко в бяло.
Където и да идеш – там е моята душа.

Това ли е да си поет?

Очи затварям и всичко се размива.
Трансформира се във нов сюжет.
Реалността фантазията припокрива,
родена в рими от душата на поет.

Поет ли? Така ли трябва да се назова?
Не е ли твърде много да се каже,
за фантазиите ми облечени в слова?
Не е ли някак си превзето даже?

А съзнанието ми се пак бунтува...
Прокрадва мисли, спомени, мечти.
Картини нови, непознати ми рисува.
Толкова са цветни - реални почти...

Кадрите редуват се в главата.
И ето! Идва новата на ред.
Думите тъй бързо изписва ръката.
Кажете ми! Това ли е да си поет?

Наивно...

Остатъка от чувствата си в кутийка събирам.
Сгънати прилежно на дъното стоят.
И таз кутийка в шкафа прашен я прибирам.
Така принудих ги завинаги да замълчат.

Тъжи сърцето – клето, останало само
На чувства и емоции бе нявга богато,
ала ограбиха го. Вече не е цяло то...
Агонизира и страда – в черни кърви облято.

И затворих ги. Чувствата – нека мълчат,
на сигурно място, тайничко скрити.
Запазих ги. Да не могат вече да ги наранят.
Да не бъдат и те от някой, нявга убити.

Порой...

Порой! Каква грандиозна, могъща картина!
Облаци се блъскат с мощен трясък.
Дъжд. На водопади от небето се излива.
Напоява треви, дървета, пясък.

Заплакало е небето, сякаш с горчиви сълзи.
Гневи се и беснее.С гръмотевици трещи.
Вода свещена Земята измива. Вали, вали, вали!
Сипе се със сила над мощните морски вълни.

Едри капки бързо падат от небето сиво.
Пукот далечен нейде силно гърми.
Потръпва в екстаз и питомно и диво.
Порой се излива, сякаш от човешки сълзи.

Сама

Седи си тихичко във тъмнината ...
Почти догаря поредната цигара ...
Тя, която пренадлежи на суетата ...
Със себе си сама безмълвно разговаря.

И мислите в главата и нахлуват,
но... мъчи се, да ги прогони тя.
Спомените в съзнанието и танцуват,
носещи в очите и сълзи... тъга.

От старата цигара нова си запали.
Бавно дави мислите в къбета дим.
Да потъне в самотата си се тя остави.
Няма майка, брат, баща, любим...

Свят от самота

Каквото имах да ти дам - вече ти го дадох,
но за себе си запазих аз само едно.
Дом на тишина ...вътре в мен създадох.
Приказно видение от призрачно стъкло.

Свят от самота. Скрих го... и си го запазих.
На чувства и на мисли моя свят олтар.
С надеждата един ден... може би, за някой,
той да бъде моята признателност и дар.

Но мой си е сега. Място лично и свидно.
И прагa му не ще прекрачиш ти.
Може би, дори да ти е от това обидно,
но недей да влизаш вътре. Спри!

Кръстопътища

Кръстопът. Загубих се, наникъде тръгнала.
Улици. Всичко призрачно и черно...
С глава към небесата в молитви обърнала,
идващи право от сърцето – неверно.

Път. Без маркировка, светофари и табели.
Мисълта ми в безкрая се рее.
А сетивата... сякаш, че са онемели.
Живот, който не гори, а тлее.

Изгубена в мълчание, потънала в тъга,
тръгнала да търся пътя свой,
неосъзнала до сега, че който и да избера,
то – този път е само мой.

Мълчиш...

Иди си. Тез две думи да ми беше казaл. Щях!
Но мълчеше си, измъчваше ме само.
Нямаше да те намразя – да извърша този грях,
а сърцето още щеше да е цяло.

Върви си. Да бе изрекъл ти на глас. Аз бих!
И нямаше дори да се обърна.
Душата ми – тя щеше да е като плачещ стих,
в самота аз щях да се обгърна.

Но щях да бъда силна. Нямаше и да заплача.
Обаче ти дори не пожела.
Ти бе гладиатора, престъпника, палача.
Ти бе болката за мен една.

Празнота...

Мрак! Прашни,раздрани завеси. Цигарен дим...
Заключих тук болката от самота и страх
в килията на суетата си... с мръсния килим.
Аз. Светицата със смъртен, тежък грях.

Душата лута се в пространството нелепо...
Всяко чувство в зародиш тя погубва.
От рани нови пази тя сърцето – клето.
Осъдена греха по този начин да изкупва.

И празно е във мойто тленно тяло...
Няма емоции,копнежи,чувства.
Сърцето ми греховно не е вече цяло,
душата ми и тя отдавна – пуста.

Aз в себе си се върнах…

Аз ли съм момичето – непресъхващ извор,
Което пие сълзите си и болката заключва?
Ето пак усмихвам се.Направих своя избор.
На поход дълъг тръгвам – на обич да се уча.

Дъждовни облаци изгряват над мен,
слънцето си ляга в постелята хладна.
Пътят ми е тъмен, прашен, замъглен.
За дъжд отправя молитви Земята –жадна.

И ето, аз вървя напред със тихи стъпки,
сенките нахлуват – връщат всеки спомен.
По тялото пълзят съвсем човешки тръпки,
страхът в сърцето пуска своя мощен корен.

Звън сакрален на камбана разцепи мрака.
Нощта с прошката си нежно ме обгърна.
Душата ми пречистена - със глас заплака...
Застина времето за миг...аз в себе си се върнах.


По песни на Ваня Костова!

А вярвах ти аз!

Във/За миг един свещен и кратък,Във/За миг един свещен и кратък,Във/За миг един свещен и кратък,Във/За миг един свещен и кратък,
ти открадна моето сърце...
Взе го цялото без никакъв остатък .
Видях как тупка в твоите ръце.

Посегнах аз да го докосна...
Усмихна ми се ти,
но дръпна се назад и скри го
и каза ми, че ще боли.

Погледнах те... и ти повярвах...
поисках твоето сърце...
А ти засмян, прегърна ме и каза
че още рано е , че съм дете...

И мина много време от тогава,
но аз все мислих за това,
как някога сърцето си ти дадох,
защото вярвах в твоите слова.

А после чух, че имаш си съпруга,
че тя родила твоето дете...
Разбрах, че заменил си ме за друга,
че няма аз да имам твоето сърце.