Поетът ме покани на дует!

Скрит във своя свят от рими,
в сянката на тайнствена омая...
Една душа красива... И ранима,
ме подтиква... Да мечтая...

Той е толкова спокоен...
Седнал гордо – достолепен!
Вперил поглед... Във пороя...
Раждащ стих... Великолепен.

Аз съм мъничка, нищожна.
Като прашинка съм пред него.
И стоя така... Тревожна...
В листа му поглеждам... Бегло.

Той ми се усмихва топло.
И със поглед ме привиква.
Подава ми в ръце перото...
А аз възторжено възкликвам!

Нима съм правилно разбрала?
На дует покани ме... Поета...
И все тъй... Някак онемяла...
Плахо пиша... Два, три реда.

Той прочете ги и се изправи...
Поклони се и целуна ми ръката.
Каза ми... Че хората са прави...
... Поезията идва от душата...