Ледена пустиня
Пясъци пустиини ме обгръщат,
връщат ме в забравения свят...
Светлината в тъмнина обръщат
и неистово... ушите ми пищят.
До болка кожата раздират
от слънцето не е останала следа.
Мъртавци до мен се спират
тяло ми да положат в сухата трева.
Безмилостно ме блъскат ветровете,
да ме превърнат искат в прах.
Покриват с рани тялото, нозе...
но мен от тях не ме е никак страх.
Отдавна сърцето ми нищо не сеща,
нито болка, нито обич, ни студ.
Само една тиха песен ме отвежда
там, някъде, далеч оттук...
А там безлюдно е, тихо и мрачно
но самотата се научих да обичам аз...
Тялото ми е веке тъй прозрачно
от допира със леден студ и мраз.
И никъде не ме очаква пристан и заслон
Цветя не никнат в сухите ливади.
Последна молба гореща - последният пирон -
мъртвец, ковчег, море от листопади...
Дълго питах се дали живота
продължава след смъртта,
но моята душа... сиротна
не ще се прероди – умря!
А вчера бяхме други...
Отразени в огледалото са твоите очи
и жадно капки от душата ми изпиват,
обръщам се, а тишината пак мълчи,
и с мрака нежните черти се сливат...
А косите ти увиват се около мен
и някак тежко, силно ме пристягат.
Стоя във мрака на започващия ден...
Тъмните краски, най-много ми прилягат!
А бяха други времена, когато
по телата бавно слънцето пълзеше
и с лъчи от разтопено злато
път за устните по кожата градеше.
И тогава светла, като нимфа бях.
Запълваше света ми със наслада...
Имах обичта ти и във висини летях,
а сега съм земна, тъмна, безпощадна.
Но и теб Съдбата не пожали,
остана сам сред многото жени
и никоя с ръцете ми не те погали,
а „Сбогом” не прошепна им дори.
Днес със теб сме двамата самотни
Робуваме на спомен минал, съкровен.
Души останахме си ний сиротни...
Аз погубена, а ти – сломен!
Стихията Човек!
Листопад от слънчеви лъчи
посипва се, където вчера е валяло.
Споменът потънал в кал крещи,
а времето за нас е вече спряло.
Водопади от изсъхнали цветя
се разстилат по ливади тучни...
Облакът пред слънцето изгря
и дните ни направи сиви, скучни.
Лава огнена от чувства стари
души безбрежни в пепелища срива
и полепват въглени - поквари,
където миналото любовта изтрива.
Дъждовна буря с гръмотевици приижда
Трясък чу се и водата мигом рукна...
А под лековитите и ласки – там се вижда,
как живота се заражда – цвете пукна!
И в него бе стаена малката надежда,
че всичко пак при мен се връща,
че тъй съдбата милостива ми отрежда -
изстинало сърце отново обич да прегръща.
Скроен е човекът, като стихия природна -
разрушава, а после вдъхва живот...
Сърце му притежава сила самородна...
От любов умира и пак след това надява хомот.
