Таралежче...

Шум се чува някъде в гъстака...
Някой си проправя път...
Бърза както винаги, не чака
Не спи, когато всички други спят.

Тръгнало само света да преоткрие.
Взело си за спътник самота...
Под бодлите , сърчицето то си крие.
Върви през дъжд и през слана...

В тишината ослушва се смутено.
Тръпне да не го ранят...
И понякога му е така студено,
но неговия дух не ще сломят.

Във миг наежва се когато някой
да го докосне посегне със ръка,
че не със нежност докосвал го е всякой.
Ранявали са го със зли слова...

Миналото дълбоко в себе си затвори.
Върви неспирно в късен и във ранен час.
Съвсем за нищо ли не ви говори?
Таралежчето – това съм аз!