Тъй, както...

Слънчев обелиск позлатява морските вълни.
Опожарява, изпепелява,изгаря всеки техен миг,
тъй както любовта събира две човешки души...
Докосва ги в момент един незабравим, велик.

Но както слънцето хоризонта нощем напуска,
така от сърцето човешко си тръгва любовта...
И за стоновете му безпомощни си прави оглушка.
Не чува, не разбира неговите молещи слова.

Изгрява луната несетила ничия обич и нежност.
Над земята тържествуват студ и злокобен мрак.
Пак тъй, както сърцата в свойта безметежност
събират се, разделят се, обичат, мразят пак и пак...