В миналото нещо се счупи
Тънкостенни чаши на полицата стоят.
Напомнят за празник, нявга отминал,
но не могат да говорят и тихо мълчат,
като живеца в нас – отдавна погинал...
Напукани са стените им от тишината застинала,
забравени на полицата сред многото прах...
пръсти невидими в наздравица нявга отминала-
за сълзите фалшиви са спомен... и за фалшивия смях...
А вратите са срутени, от нас са разбити.
Домовете ни някак, вече са празни...
Като очите ни, плакали със сълзи неприкрити
и днес с теб сме си някак чужди, омразни.
И някак различно движат се устните-
думите мътни различно звучат...
ръцете докосват се, заскрежени по пръстите-
безсилни в леда в гърдите да разтопят...
А краката ми, сякаш с бетон са зазидани,
не чувствам по кожата вече пожар...
Високо строени са и крепко иззидани
на сърцето стените – образуват олтар!
Но този олтар не е за смирени молитви,
не е за думи, за молби и за взор...
той отдавна потънал е в неказани клетви,
на вятърни мисли е станал затвор...
В тишината заслушах се глухо
и сякаш дочух, че изскърца в полутон.
Почухак на сърцео си – оказа се кухо,
а в руините му нейде намерих подслон.
Среднощен минувач
На прозореца, изправен щом се стъмни,
поглеждаш нощем някъде далече,
очите ти ли нещо търсят...
... тъмнината по небето се оттече...
Нервно към запалката посягаш
и набързо палиш си цигара.
После шумно някак се протягаш...
...От устата ти излиза жарка пара...
И няма ги хората, няма и шум-
сам си прегръдка на лунния сърп,
прехвърляш си нещо бързо наум
намяташ палто... изчезваш навън...
По безлюдните улици умислен вървиш.
Сърдито поклащаш главата сега...
Личи си измъчваш се и не можеш да спиш.
На спомени стари ти е богата нощта...
И закъснели, мислите ти бягат
по пътищата нощни на града...
Занемели някъде пропадат,
потънали на сенките в часа...
А ти се мъчиш да забравиш.
На себе си опитваш да простиш,
но каквото и да правиш...
...в този огън пак гориш...
Не знаеш и не търсиш път, ни посока-
в мрака тялото си безцветно топиш
ровиш с пръсти в рана дълбока
и напук продължаваш напред да вървиш.
А кога погледнеш към звездите,
твоето лице се цяло озарява.
И в очите ти блестят мечтите,
които дълго ти не си си позволявал.
И отразяват се в зениците замрели
светли петна от слънца изминали,
изгреви и залези по нещичко отнели
от сърцето, изпокъсано в дните отминали.
Напомнят за празник, нявга отминал,
но не могат да говорят и тихо мълчат,
като живеца в нас – отдавна погинал...
Напукани са стените им от тишината застинала,
забравени на полицата сред многото прах...
пръсти невидими в наздравица нявга отминала-
за сълзите фалшиви са спомен... и за фалшивия смях...
А вратите са срутени, от нас са разбити.
Домовете ни някак, вече са празни...
Като очите ни, плакали със сълзи неприкрити
и днес с теб сме си някак чужди, омразни.
И някак различно движат се устните-
думите мътни различно звучат...
ръцете докосват се, заскрежени по пръстите-
безсилни в леда в гърдите да разтопят...
А краката ми, сякаш с бетон са зазидани,
не чувствам по кожата вече пожар...
Високо строени са и крепко иззидани
на сърцето стените – образуват олтар!
Но този олтар не е за смирени молитви,
не е за думи, за молби и за взор...
той отдавна потънал е в неказани клетви,
на вятърни мисли е станал затвор...
В тишината заслушах се глухо
и сякаш дочух, че изскърца в полутон.
Почухак на сърцео си – оказа се кухо,
а в руините му нейде намерих подслон.
Среднощен минувач
На прозореца, изправен щом се стъмни,
поглеждаш нощем някъде далече,
очите ти ли нещо търсят...
... тъмнината по небето се оттече...
Нервно към запалката посягаш
и набързо палиш си цигара.
После шумно някак се протягаш...
...От устата ти излиза жарка пара...
И няма ги хората, няма и шум-
сам си прегръдка на лунния сърп,
прехвърляш си нещо бързо наум
намяташ палто... изчезваш навън...
По безлюдните улици умислен вървиш.
Сърдито поклащаш главата сега...
Личи си измъчваш се и не можеш да спиш.
На спомени стари ти е богата нощта...
И закъснели, мислите ти бягат
по пътищата нощни на града...
Занемели някъде пропадат,
потънали на сенките в часа...
А ти се мъчиш да забравиш.
На себе си опитваш да простиш,
но каквото и да правиш...
...в този огън пак гориш...
Не знаеш и не търсиш път, ни посока-
в мрака тялото си безцветно топиш
ровиш с пръсти в рана дълбока
и напук продължаваш напред да вървиш.
А кога погледнеш към звездите,
твоето лице се цяло озарява.
И в очите ти блестят мечтите,
които дълго ти не си си позволявал.
И отразяват се в зениците замрели
светли петна от слънца изминали,
изгреви и залези по нещичко отнели
от сърцето, изпокъсано в дните отминали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар