Дуети с Тони

Ледена пустиня

Пясъци пустиини ме обгръщат,
връщат ме в забравения свят...
Светлината в тъмнина обръщат
и неистово... ушите ми пищят.

До болка кожата раздират
от слънцето не е останала следа.
Мъртавци до мен се спират
тяло ми да положат в сухата трева.

Безмилостно ме блъскат ветровете,
да ме превърнат искат в прах.
Покриват с рани тялото, нозе...
но мен от тях не ме е никак страх.

Отдавна сърцето ми нищо не сеща,
нито болка, нито обич, ни студ.
Само една тиха песен ме отвежда
там, някъде, далеч оттук...

А там безлюдно е, тихо и мрачно
но самотата се научих да обичам аз...
Тялото ми е веке тъй прозрачно
от допира със леден студ и мраз.

И никъде не ме очаква пристан и заслон
Цветя не никнат в сухите ливади.
Последна молба гореща - последният пирон -
мъртвец, ковчег, море от листопади...

Дълго питах се дали живота
продължава след смъртта,
но моята душа... сиротна
не ще се прероди – умря!



А вчера бяхме други...

Отразени в огледалото са твоите очи
и жадно капки от душата ми изпиват,
обръщам се, а тишината пак мълчи,
и с мрака нежните черти се сливат...

А косите ти увиват се около мен
и някак тежко, силно ме пристягат.
Стоя във мрака на започващия ден...
Тъмните краски, най-много ми прилягат!

А бяха други времена, когато
по телата бавно слънцето пълзеше
и с лъчи от разтопено злато
път за устните по кожата градеше.

И тогава светла, като нимфа бях.
Запълваше света ми със наслада...
Имах обичта ти и във висини летях,
а сега съм земна, тъмна, безпощадна.

Но и теб Съдбата не пожали,
остана сам сред многото жени
и никоя с ръцете ми не те погали,
а „Сбогом” не прошепна им дори.

Днес със теб сме двамата самотни
Робуваме на спомен минал, съкровен.
Души останахме си ний сиротни...
Аз погубена, а ти – сломен!



Стихията Човек!

Листопад от слънчеви лъчи
посипва се, където вчера е валяло.
Споменът потънал в кал крещи,
а времето за нас е вече спряло.

Водопади от изсъхнали цветя
се разстилат по ливади тучни...
Облакът пред слънцето изгря
и дните ни направи сиви, скучни.

Лава огнена от чувства стари
души безбрежни в пепелища срива
и полепват въглени - поквари,
където миналото любовта изтрива.

Дъждовна буря с гръмотевици приижда
Трясък чу се и водата мигом рукна...
А под лековитите и ласки – там се вижда,
как живота се заражда – цвете пукна!

И в него бе стаена малката надежда,
че всичко пак при мен се връща,
че тъй съдбата милостива ми отрежда -
изстинало сърце отново обич да прегръща.

Скроен е човекът, като стихия природна -
разрушава, а после вдъхва живот...
Сърце му притежава сила самородна...
От любов умира и пак след това надява хомот.

Дуети с Гергана

В миналото нещо се счупи

Тънкостенни чаши на полицата стоят.
Напомнят за празник, нявга отминал,
но не могат да говорят и тихо мълчат,
като живеца в нас – отдавна погинал...

Напукани са стените им от тишината застинала,
забравени на полицата сред многото прах...
пръсти невидими в наздравица нявга отминала-
за сълзите фалшиви са спомен... и за фалшивия смях...


А вратите са срутени, от нас са разбити.
Домовете ни някак, вече са празни...
Като очите ни, плакали със сълзи неприкрити
и днес с теб сме си някак чужди, омразни.

И някак различно движат се устните-
думите мътни различно звучат...
ръцете докосват се, заскрежени по пръстите-
безсилни в леда в гърдите да разтопят...

А краката ми, сякаш с бетон са зазидани,
не чувствам по кожата вече пожар...
Високо строени са и крепко иззидани
на сърцето стените – образуват олтар!

Но този олтар не е за смирени молитви,
не е за думи, за молби и за взор...
той отдавна потънал е в неказани клетви,
на вятърни мисли е станал затвор...

В тишината заслушах се глухо
и сякаш дочух, че изскърца в полутон.
Почухак на сърцео си – оказа се кухо,
а в руините му нейде намерих подслон.




Среднощен минувач

На прозореца, изправен щом се стъмни,
поглеждаш нощем някъде далече,
очите ти ли нещо търсят...
... тъмнината по небето се оттече...

Нервно към запалката посягаш
и набързо палиш си цигара.
После шумно някак се протягаш...
...От устата ти излиза жарка пара...

И няма ги хората, няма и шум-
сам си прегръдка на лунния сърп,
прехвърляш си нещо бързо наум
намяташ палто... изчезваш навън...

По безлюдните улици умислен вървиш.
Сърдито поклащаш главата сега...
Личи си измъчваш се и не можеш да спиш.
На спомени стари ти е богата нощта...

И закъснели, мислите ти бягат
по пътищата нощни на града...
Занемели някъде пропадат,
потънали на сенките в часа...

А ти се мъчиш да забравиш.
На себе си опитваш да простиш,
но каквото и да правиш...
...в този огън пак гориш...

Не знаеш и не търсиш път, ни посока-
в мрака тялото си безцветно топиш
ровиш с пръсти в рана дълбока
и напук продължаваш напред да вървиш.

А кога погледнеш към звездите,
твоето лице се цяло озарява.
И в очите ти блестят мечтите,
които дълго ти не си си позволявал.

И отразяват се в зениците замрели
светли петна от слънца изминали,
изгреви и залези по нещичко отнели
от сърцето, изпокъсано в дните отминали.

Нарисувах сърцето ти!

На тротоара на твоята мисъл
поседнах със скицник в ръка.
Там аз дочух, че си се орисал
на непрестанна и зла самота.

От високо сърцето ти виждах
и рисувах го с много тъга.
Често тръгвах си и пак прииждах,
запленена от твоята красота.

Невидима бе тя за очите,
но сърцето ми я разбра.
Измивах болката ти със сълзите,
проляти за теб до една...

Понякога поглеждах ти през очите,
а в тях блестеше малка искра
стаена в сенките – по ъглите,
но заредена със светлина.

А рисунката ми –оказа се цветна.
Изпъстрена в безброй цветове.
И когато към нея погледна...
Виждам добро и нежно сърце.

Ето виж я – загледай се в нея!
Откри себе си още веднъж...
А аз сгушена до теб ще немея
в прегръдката топла на мъж.

Създателка...\Сън\

На слънцето лъчите сбирах
и всички топли, земни краски.
От камъните сила взимах.
От цветя, дървета – ласки...

Понякога отивах до морето
и блясък син от него молих,
сядах на брега солен, където
за мидички изящтни с пръсти рових.

Когато ходих на разходка,
стъпките броях и пазех...
Помних грациозна котешка походка!
Събирах даже туй що мразех...

На небето облачета бели -
гледах ги и ги рисувах...
Имах толкова мечти и цели,
но реших накрая и рискувах.

И от всичко туй създадох тебе!
Всяка нощ във сънища те срещах.
Сгушена в чаршафи бели...
Утрото усмихната посрещах!

Послеслов...

Умрели чувства са това -
нека си седят във гроба.
Отсечена е тяхната глава,
а тялото убито със отрова.

Не мога аз да искам да ги съживя!
И дори да мога, знам – не бива...
Тази болка съм готова да си причиня,
за да бъдя тя със теб щастлива.

А ти щастлив ли си кажи?
Глава не свеждай, погледни ме във очите!
Стига вече казвал си лъжи...
По-добре забий ми нож в гърдите...

Мълчи! Мълчи, като сърце ми болно,
ранено и кървящо от любов.
Не осквернявай ме със думи – туй е долно!
Остави ми тих и нежен послеслов...

Всяка вечер...

Всяка вечер аз прегръщам
завивките на моето легло.
А в мене храм е,
на несбъднатите чувства...
С олтара на сърцето ми само.

И сгушена в тъмата непрогледна,
сълза напира в моите очи.
Като буца в гърлото заседна...
И ме мъчи... до зори.

Треперя аз, но не защото е студено,
а защото днес и тук
едничко чувство е стаено -
без образ и без звук!

И то държи ме да съм будна
в часовете малки на нощта,
която дълга е и много трудна,
защото в нея аз съм винаги сама...

За „оригиналните”...

Омръзна ми да виждам самозванци,
изкълчени клишета да редят.
Омръзна ми от нагли новобранци,
сетивата ми от тях, така болят...

И гледам тази „прима балерина”,
поезията смачкала със цел...
Това не ви е някаква доктрина!
Не е и изоставен, стар парцел.

Така си мислят, че са интересни!
Смешни словосъчетания „блестят”...
Сред новоизлюпени помпозни фрази,
желания за „оригиналности” седят.

И жалко е, че има кой да им се радва
на тези самозванци без души!
Нечии други чувства и мисли откраднати
са преписани, сякаш и тях ги боли...

Какви безсрамници, какви мерзавци!
С този срам поезията опетнили...
Онези там девойки и „красавци”...
Изкривените си мисли в рими наредили.

Морето...

Погледини морето с вълните несломени.
Виж... във него, как живот кипи!
Устояло е на бури, времена, промнени,
то е вечно... разбери!

Още с утрото милва пясъци студени...
Луна и слънце къпят го във светлина.
Пред него равни сме: няма малки, големи...
Ах, таз необятна морскa синева...

Още в утрин рана, чайките пируват
над мощните, титански вълни.
Волни с вятъра в едно ликуват,
неподвластни... далече от хорски очи.

Морето силните обича, както казват.
Морето... носи вътрешен покой...
Морето – водите си на никой не отказва,
приютява с нежни ласки и носи покой...

Коледа!

Коледа – какво вълшебство само!
Ден на сбъднати мечи...
Радостни са всички – мало и голямо,
Щастие в очите им искри!

Пада сняг! Приказка е всичко в бяло...
Премяна нова има си света.
И препуска в щастие сърцето закопняло
за искрена любов и човешка топлина.

Елхи, играчки... домовете разкрасяват.
Подаръци, сладки и уют...
Миг на щастие си всички подаряват.
Сбира се семейството на куп.

Но едно дете семейство вече няма.
В дома му няма празничен уют!
На прозореца е седнало и гледа,
а в сърцето му – небивал студ.

Коледа – какво вълшебство само!
Ден на сбъднати мечти...
А едно детенце чака свойта майка...
И на прозореца само седи!

Опитоми ме с ласки...

Сякаш полъх на нежна трепетлика
е ласката ти влюбена, греховна.
Твойта същтнос многолика,
пред тебе прави ме покорна

Но аз по нрав съм дива, силна.
Несломим е духът ми борбен...
Като жена съм много стилна...
Закрепена към земята като с корен.

За туй не се опитвай да ме скършиш!
Недей да искаш аз да бъда друга...
Не викай ми сълзите, за да ги избършеш.
Не мога аз да съм типичната съпруга

Обичай ме и аз ще те обичам също.
Със ласки търпеливо ме обсипвай.
И дори да ми е много неприсъщо...
И аз ще съм любяща, нежна, като самодива...

А когато в адския огън на гнева отдам се -
не ревнувай... той бързо ще отмине.
При тебе ще се върна, кротко ще те гледам...
Не ме съди, а просто с обич прегърни ме!

Аз играх за вас...

Какво в сърцето ми се крие,
днес дори и аз не зная...
От чаша с кръв душата пие.
Дали за мен това е края...

Живяха в мен и дъжд и вятър,
луни, слънца, вихрушки снежни.
Живота ми - спектакъл от театър,
богат на чувства, мисли и копнежи.

Аз изпълних ролята перфектно.
Играх с финес и чувство,
но колкото да е гротескно...
Живота... всъщтност е изкуство!

Често сменях аз прически, тоалети.
На сцената излизах в блясък цяла...
Пристягах се с неудобните корсети,
за да впечатля... цялата зала...

И да... успявах да се справям!
С цената на каквото струва...
С усмивка, усмивки да дарявам,
а ужким щастие не се купува.

Цената за билета ми кажете...
Не е ли тя с парите заплатена?
Хайде... истината отречете...
Дори и щастието е платено.

Но иде време... падат тежките завеси.
И шоуто приключва... иде края...
Независимо от моите протести...
Ще дойде... туй добре го зная.

Но няма нищо. Аз живях достойно.
И сега в почивка се оттеглям,
да изживея старините си спокойно...
На живота, който с всички вас споделях.

Ще те позная... \Ти мен също...\

Искам те... теб дето те няма,
теб, дето до днес не открих.
Навместо сърцето ми – яма,
която с копнежи по тебе покрих.

Искам те... а ти все не идваш
и сякаш празен днес е деня.
Ако те има ела, покажи се...
На теб подарила съм свойта тъга.

А дните безмилостно тичат...
Не спират, не чакат... бясно летят.
Смисъл има за тези, дето обичат,
а аз те обичам, макар... непознат.

Къде си? Защо все не идваш?
Кога и дали ще те срещтна, кажи!
В съня ми влизаш, после си отиваш.
Ако те познавам... говори!

Но чакам те! Не се отказвам...
Ще дойдеш... някой ден,аз зная
и знам, ще ме познаеш ти тогава.
И аз , и аз ще те позная...

Те...двамата...

Нощ безбрежна над полята.
Лунен лъч огрява
Призрачната му прозрачност,
Топли,
Свети,
И огрява,
На двама влюбени сърцата.
А те лежат,
Говорят си
И чувстват.
Там двама сред тревата
Те гледат се,
Ръцете си докосват,
Мълчат.
Излишни са словата,
А вятъра ги гали
Нежно,
Сластно.
Погледите им искрят от обич,
Която сърцата им пари…
И те са млади,
Живи,
Силни.
Отпиват любовта с наслада.
За проключения са жадни…
Искат,
Чувстват
Не изпитват студ,
Нито самота,
Не са и гладни,
Защото хранят се с живота…
С любовта и младостта си,
Онези двама в полята...
Там, дето денем слънце грее,
Там, дето дъжд се сипе
И после появява се дъгата...

Излишни разкаяния...

Фалшивият блясък заслепява до болка,
ранява, раздира и прави ни зли...
И нищо не ни стига искаме още и още
да трушаме богатства несметни. Уви!

Но някак си бързо привиква човека.
И неусетно роб става на фалш и лъжи.
В предметите бляскави търси утеха...
И пренебрегва сърцето което скърби.

Аз знам, тъжна е таз жалка картина,
но хората сме просто... бездушни овце.
Осъзнати са само... едва двама, трима,
който реалността ги безмилостно яде.

И никой не чува, никой не вижда.
Не искат да знаят, живеят в лъжи.
Но туй що към нас бързо приижда,
е туй, от което най-много боли...

И както е качулката след дъжд излишна,
тъй излишни ще са разкаянията ни...
Сами обричаме се на съдба трагична,
а после роним горчиви, кървави сълзи...

Нов ден...\Днес съм силна!\

Загубена, забравена, потънала в мълчание...
Света не гледах и той не поглеждаше към мен.
Сама се бях обрекла на сълзи и на страдание,
но за мене днес е нов, прекрасен ден!

И ето го, моето начало светло, ново!
Днес съм силна, днес съм просто аз...
Бях в царството на мрака, тъмно и злокобно,
но очи отворих! Събудих се и дадох си шанс.

И днес показвам лицето си на светлината.
Прониква в мене, гони всяко късче студ.
И с вдигната глава изричам словата,
които бях заключила в един затънтен кът.

Днес съм силна! И света отново преоткривам.
Днес съм силна! И ето ме стоя пред вас.
Днес... няма думите си аз да скривам...
Говоря силно, ясно... с пълен глас...

И вече някак си... от никой няма нужда!
Някак си... самодостатъчна и силна съм сега.
Няма вече на себе си да бъда чужда....
Тук съм! Силна съм! И пак обичам деня.

Маскаради...

Кой път сърцето ми разделя,
от това на някой друг?
Кой мечтите разпределя
и несбъдва ги на пук?

Кой е този, който решава вместо нас?
Господ ли е, Сатана ли...
Или собствената ни несигурност – оназ,
дето ни осъжда на провали.

И ако виновни сме със тебе двама,
защо сега така скърбим?
Защо отворихме си ний кървяща рана,
защо така безропотно мълчим?

Защо не можем да забравим?
Защо не можем да простим?
На неразбрали с теб се правим,
а скришно днес и тук скърбим.

Кому са нужни тез преструвки?
На теб, на мен,или на някой друг?
Не можахме ли да бъдем нас си,
пък дори и на света на пук.

И днес заставам аз пред тебе...
По-истинска от всеки път преди.
За лъжи аз вече нямам време...
Искам теб! А искаш ли ме ти?

И нека няма вече разговори, думи.
Нека има само искрени очи,
които всичко да си казват, но безмълвно.
Твоя съм! Ако ме искаш... ме вземи!

Тъй, както...

Слънчев обелиск позлатява морските вълни.
Опожарява, изпепелява,изгаря всеки техен миг,
тъй както любовта събира две човешки души...
Докосва ги в момент един незабравим, велик.

Но както слънцето хоризонта нощем напуска,
така от сърцето човешко си тръгва любовта...
И за стоновете му безпомощни си прави оглушка.
Не чува, не разбира неговите молещи слова.

Изгрява луната несетила ничия обич и нежност.
Над земята тържествуват студ и злокобен мрак.
Пак тъй, както сърцата в свойта безметежност
събират се, разделят се, обичат, мразят пак и пак...

Нещо различно случи се с нас...

Луна, звезди във нощ омайна
прегърнала ни двама – теб и мен
и скри тя нас и наща свидна тайна.
Един на друг попаднахме във плен.

Дойде при мен и нежно ме прегърна,
при теб дойдох и дадох ти любов...
И онова прекрасно чувство ни обгърна.
Готова съм за теб и ти за мене си готов.

Дали от любопитство бе или на закачка
ти просто ми се случи, случих ти се аз.
И чак сега разбираме, че туй не е играчка,
а че нещо ново и различно случва се със нас.

Ти и аз – една вселена крехка, малка.
Двама с теб – споделяме добро и зло.
Не го ли оценим сега... ще бъде жалко,
защото двама с тебе вече сме едно...

Вътре в мен...

Като сянка... по-тъмна от най-черната нощ
се скитам и бродя самотна. Търся покой.
Краката, ръцете... в пръстта ги заравям с мощ.
Сълзите ми бликват невикани – кървав порой.

Празно е, глухо е вътре дълбоко във мен...
И чужда съм на света, на времето - чужда.
Тъмно е, пусто е...а навън е прекрасен ден.
Животът сякаш спи дълбоко и не се събужда.

Маската на безразличието сложила съм пак.
Не може, не трябва никой зад нея да погледне,
че ако види тази черна пустота и непрогледен мрак,
като къшей сух хляб на гърлото му ще приседне.

Вдигам непробиваеми, тежки стени - високи
Да не може да мине никой вече през тях...
Ще направя и ровове безкрайни и дълбоки
Не искам да си спомням за това, което някога бях.

Панихида...

Тупти едва... облечено в кървящи рани.
Последни глътки въздух взима си през тях.
За панихидата раздадени са всичките покани.
И нека няма сълзи, а танци, музика и смях.

Агонизира в болки... но не се предава.
Бори се за всеки следващ миг живот.
И завета свой така ни посвещава :
Да сме силни... да свалиме робския хомот.

И разпокъсано е ... с кръпки, с липси.
Зеят дупки от конци личат следи...
Дето някой е запълвал празно място.
Дето нескопосано закърпвал си го ти.

И макар да ви изглежда грозно, жалко...
Въсщност носи изящна красота....
Онова което ей сега, след малко...
Ще умре скърбящо в самота...

И ето... пуслира запоследно...Сбогом!
Затихва, млъква... следва вечен покой.
Аз зная, че ще страдат на света за него много.
Ще го оплакват със сълзи – порой.